На-бързият българин през ада на дрогата и смъртта

Публикувано на: 06.12.2009 10:19

Автор: Любомир Илиев trud.bg, Проспорт.бг

©trud.bg
Николай Антонов
Името на Николай Антонов-Таланта е записано със златни букви в историята на родната лека атлетика. Световният шампион на 200 м в зала от “Севиля 1991” печели през 1992-ра и европейската титла в Генуа. Още държи държавния рекорд на 200 м - 20,20 сек. Поставя го на световното на открито “Токио 1991”, където остава седми, но е единственият бял във финала. Оттогава често го наричат най-бързия бял мъж на планетата. По думите му е спечелил над 20 кг медали. След края на кариерата си живее в Разград. Губи спечелените на пистата над 2 млн. долара в неуспешни бизнес начинания, за много от които твърди, че е станал жертва на измамници. Провалите и увлечението по изкушенията на живота го сриват психически, попада в плен на дрогата и алкохола. През ноември 2003-та прави опит за самоубийство. Лекарите го спасяват, но четири пъти лежи в психиатрия. Правят му няколко операции, защото раната от ножа, с който се пробол в корема, води до усложнения. Следват 5 години в пълна изолация от хората и света. Сега Николай се връща към живота. Преосмислил е всичко и се съгласи да разкаже за възходите и паденията си.

- Преди 6 години си забихте нож в корема, за да сложите край на живота си. После запазихте пълно мълчание. Защо го направихте?

- Случи се на 14 ноември 2003-та. Бе четвъртият ден след раждането на дъщеричката ми Никол. Бях стигнал дъното и натрупал толкова много болка, разочарование и отчаяние - нямах сили да живея повече. Никол се роди в седмия месец. Бе недоносена и я сложиха в кувьоз. Прогнозите бяха, че ще остане сляпа. Не можах да понеса мисълта, че детето ми няма да вижда, а аз не мога да направя нищо. Тази капка преля чашата.

- Оставихте ли писмо?

- Не, не съм писал. Не исках да казвам нищо на никого. Бях сам, затворен в собствения си ад. Не исках да виждам и да чувам никого.

- Какво ви прати от върховете на славата до ада, за който говорите?

- Започнах да се сривам към дъното през 1996-а. Тогава се разведох, почина треньорът ми Чавдар Чендов. Преживях всичко много тежко. След година спрях да се състезавам.

- Може би след края на кариерата сте имал чувството, че животът губи смисъл?

- Не точно. Тогава имах достатъчно пари, всъщност страшно много на фона на това, с което разполагаха обикновените хора. Имах и цел - да стана бизнесмен. Започнах да инвестирам още като състезател. Явно обаче това или не бе за мен, или не бях готов. Затова започнах да губя състоянието си.

- Как?

- Попадах все на хора, които ме мамеха и завличаха. Мислех ги за приятели, а се оказа, че само са ме използвали. Казваха - дай да направим това и това, да развием еди-какво си. Аз давах парите, те трябваше да вършат работата, но прибираха всичко и начинанията се провалиха до едно. Така стигнах до пълен фалит.

- Мизерствал ли сте?

- Ваши колеги бяха писали, че съм мизерствал. Не е вярно. Работил съм за някой лев тук-там, изкарвал съм нещо и по програмите за социална заетост. Родителите ми винаги са ми помагали, сестра ми, която е в Гърция - също.

- Доверчив ли сте?

- Бях доверчив, вече не съм. Осъзнах през годините, че повечето хора имат престъпно мислене и негативното у тях е много повече от позитивното.

- Колко получавахте като състезател?

- Като пионер и юноша в Разград не вземах нито лев. После ме взеха в ЦСКА, където ме направиха младши лейтенант. Не помня заплатата си тогава, но малцина по това време взимаха толкова. Но най-големите пари бяха в комерсиалните турнири, състезанията като “Златната лига” днес. До тях обаче стигат само най-добрите. Първата ми премия от такъв турнир бе 400 долара. След време, когато вече бях име, стигнах до 12 000 долара за старт. За рекламния договор с “Найк”, ми платиха $ 200 хиляди. Общо от атлетиката изкарах над 2 милиона долара.

- На какво отдавате успехите си?

- При мен е дар Божи. Родил съм се с дълги крайници, удължена мускулатура, лека костна система. Интересното е, че в рода ми няма спортисти. Другото е тренировки.

- Как при такива успехи и състояние се стига до дъното? Само заради непостигната цел да станете бизнесмен ли?

- Не. Влияние оказаха начинът ми на живот и средата, в която се движех. Славата и парите са голямо изкушение. Може би нямах достатъчно силна воля. Като състезател имах проблеми с режима - заведения, алкохол. 2-3 месеца преди състезания се стягах и живеех спартански. Ако бях по-дисциплиниран, сигурно щях да поставя световен рекорд. Живеех с хора, с които тогава ми е било хубаво да бъда, но са ми влияели зле. За жалост не тръгнах по правилния път, а по лошия.

- Взимали ли сте наркотици?

- Да. Най-вече кокаин и екстази. И марихуана.

- Помагаха ли ви да се чувствате по-добре?

- Ако си разстроен и депресиран, за момента има ефект. С времето обаче той е обратен и става по-зле.

- Сега друсате ли се?

- Не, чист съм от 6 години. Няма да се върна към наркотиците.

- А проблем с алкохола имате ли?

- Доскоро имах сериозен проблем с пиенето. Помагаха ми психиатрите в Разград. Четири пъти съм лежал заради депресиите и дрогата, но най-вече заради алкохола. Бях разкъсан на парчета, а те ме сглобиха отново. За пиенето лекарите направиха каквото можаха, сега всичко зависи от мен. Взех решение и сложих точка. На Никулден, когато съм именник давам курбан в църквата и обещавам на близките и приятелите си - няма да близна повече алкохол.

- Сигурно сте загубил много пари и заради дрогата и пиенето...

- Да, но това не е всичко. Те наистина те съсипват. Най-много се друсах, преди да опитам да се самоубия. Бях се докарал дотам, че се забърквах в жестоки побоища. Дори отрязах ухото на едно момче, боксьор, със счупена чаша. За отмъщение после два пъти ме пребиваха жестоко. Идваха все по двама, боксьори и каратисти. Единият ми проби дупка в черепа с метален бокс. Едната страна на лицето ми още изтръпва от удара. Бил съм се много пъти, но съм губил само тези две битки.

- Сега биете ли се?

- Не, вече 6 години не съм се забърквал в такива истории. След като ме спасиха в болницата, се изолирах от света. Бях се стопил от 100 на 70 кг. Спрях да излизам и да говоря с хората. Стоях в апартамента на родителите ми, по цял ден гледах телевизия и четях книги. Правих си всякакви равносметки и плачех. Говорех само с психиатрите.

- Съжалявате ли?

- За нищо. Даже и за опита за самоубийство не съжалявам. Макар че още страдам от раната с ножа. Остана ми тежка херния. Оперираха я три пъти, но се налага пак да ме режат. Това, че бях на косъм от смъртта, ми помогна да разбера кой съм, да израсна и да започна да разсъждавам зряло.

- Значи сега имате желание за живот?

- Повече отвсякога. С приятели правим клуб по лека атлетика и бокс. Аз ще събирам млади таланти, ще помагам и на треньорите. Вярвам, че това е начинът да оставя нещо след себе си. Спортът е това, което мога да правя най-добре. От общината също ще помогнат. Дъщеричката ми Никол ми е голямата радост, за щастие не се сбъдна прогнозата, че ще е сляпа. Виждам я редовно, расте висока и слаба, има данни за шампионка по атлетика. Наскоро научих, че имам и син на 19 години в София. Казва се Божидар и тренира бокс. Майка му не ми е казала нищо за него. Търся го, много искам да го видя. Казват, че имал моята структура, с дълги и силни крайници.

- Ще се справите ли с предизвикателството клуб по лека атлетика?

- Да. Разбрах, че имам много приятели, които не са ме забравили. Те ми подадоха ръка, помогнаха ми и ще ми помагат. Животът ми има смисъл, а тази цел ще я постигна.

- Май не сте прав, че хората са много лоши. Приятелите повече ли са от тези, които навремето завлякоха парите ви?

- Много повече.