Който сее чалга, жъне жълта преса от най-гнусен тип

"Трябва да има повече уважение." Така заяви Николай Михайлов в прощалното си интервю, преди да стане поредният национал, замлъкнал за български журналисти. Вратарят явно смята, че най-добрият начин да заслужиш респект е, като не проявяваш такъв, но е прекалено млад и обидчив, за да помисли трезво върху подобен парадокс. Засегнат е заради неверни публикации в пресата, които уронвали авторитета му и му създавали домашни грижи. Коя точно преса е неговият душманин, не се уточнява, за Ники всички са в графата "жълти".

С известно неудобство трябва да признаем, че момчето има право с подобно обобщение. Няма защо да се лъжем, отровната плесен на нескопосания изказ, зловредните клюки и обидните квалификации тотално покриха българското медийно пространство.

Профанизацията е остро заразна и ние като общество отдавна боледуваме от нея. Само че колкото и да ви е странно, медиите често пъти я прихващат по задължение, понякога дори с неохота. Какво да се прави, като това изисква пазарът; това е стилът, който забавлява аудиторията и вдига тиражите. Сериозността и уважението не продават.

Чалгата победи! Не, не става дума само за музикалния сурогат, който ни залива отвсякъде. Говорим за масовата девалвация на ценности и подмяната на житейския модел. Попфолкът е само химнът на този процес. И преди да решите, че това е някакъв окаян опит да си посипем главата с пепел като журналисти, за да се харесаме на националите (белким някой се смили да ни даде интервю), държим да отбележим, че футболът у нас има огромна роля за ерозията на манталитета ни и нека, ако обича, да не се прави на ощипана мома.

Кога се прецакаха генерално нещата? Къде сбъркахме, както се казва в една популярна телевизонна реклама. Това е големият въпрос, не с коя дама бил или не бил интимен г-н Михайлов.
Само преди петнадесетина години футболистите и репортерите съжителстваха в свещен съюз, едните в ролята на божества, а другите - техни доверени пророци. Жълтата преса беше още с жълто около устата и не притесняваше никого.

Цялата страна грееше в отразената светлина на успеха от САЩ '94. В тази идилия футболът у нас престана да е игра и се превърна в огледало на националното ни самочувствие (така или иначе нищо друго не ни даваше повод за гордост). И понеже боговете нямат кусури и е добре да се навърташ в подножието им, послушната журналистика благосклонно съзерцаваше как играчите ни делят една софра с мутри дават подкрепата си за съмнителни предизборни конфигурации или пощракват с пръсти в такт с настъпващия поп-фолк.

Байганьовщината превземаше този спорт и изкривяваше представата ни за успял човек. Грубият и невъзпитан ритнитопковец стана национален символ; всичко му беше простено, щом натрива носа на чужденците. Ето как постепенно ценностите се подмениха. Простащината стана виталност, мутренският лукс - мечта, правилата - излишни пречки, футболистът - обществен лидер, а уважението - лакейство.

Терминът за тази обща промяна се нарича чалгизация и обърна нагоре с краката координатната система на стойностите. Разбира се, който сее чалга, жъне жълта преса от най-гнусен тип; тя е подлото копеле на девалвиралия морал. Част от съвременните играчи с удоволствие биха вървели в стъпките на предшествениците си, на които всичко им беше позволено, но има един проблем: времената се промениха чалгизацията нанесе тежки поражения на самия футбол.

Той вече много трудно произвежда богове, с които да се подхранва националното ни самочувствие. Сега се пръкват човеци, със своите слабости и недостатъци, и като общество, научено да се себеизмерва с футбол, ние сме готови да ги разкъсаме на парченца, защото не стават да им лакействаме; пардон - уважаваме. А мършоядите от жълтата преса мечтаят именно за такъв пир.

Детинското мълчание на Петров, Михайлов и компания ще уязвят таблоидите точно толкова, колкото решението на Андреа да спре да пее.

И звук да не чуем повече, чалгата вече ни е промила мозъците безвъзвратно.