Роберт Енке - Няма светлина в тунела

В тихата нощ преди точно една година на всички стана ясно едно - трагичното самоубийство на германския национал Роберт Енке ще промени завинаги света на футбола. Но се случи друго. Все още никой няма право да показва слабости в този бизнес, в който само най-силните стигат до успеха.

Тази нощ изглеждаше подходяща, за да бъдат сринати до основи всички правила, които важаха досега. В потискащата тишина се разпространяваше новината за смъртта на Роберт Енке и където стигнеше, хората мълчаха. Скръбта ги извади от къщите им и ги прати навън по улиците, които скоро бяха пълни от тълпи мълчащи хора, които събрани заедно направиха тишината още по-красноречива. Човек стоеше в тълпата и чуваше как леко вали дъждът. Какво друго може да предизвика мълчанието на толкова много хора, ако не случилото се - абсолютно неочаквано, неразбираемо и поставящо всичко в нова светлина? Футболът никога повече няма да бъде същият, това беше усещането в тихата нощ преди една година.

Едно усещане, което лъжеше.

Бяха започнати много дискусии, когато се разбра, че страдащият от тежки депресии германски национал Роберт Енке, на 32 години, е сложил край на живота си. И в тях не се говореше как се е разболял, за това никой не искаше и не можеше да поеме отговорността. Но това, че не е можал да се справи с болестта, че се е страхувал, че само ако се разбере за заболяването му, това ще сложи край на кариерата му - за това трябваше да бъде говорено. Колко слаб може да е някой, който си изкарва парите на място, където само най-силните успяват?

Сега, година по-късно, не просто няма отговор на този въпрос, а е страшно трудно изобщо да се сетим кога дискусията приключи, а всъщност и кога точно започна. Не се стигна до нищо повече от констатацията, че в професионалния футбол има табута, между които депресията и хомосексуалността се споменаваха, все едно са кашлица и хрема. "Всеки ден умират хора. Нашата работа обаче трябва да продължи", каза през лятото Мартин Кинд, президент на клуба на Енке Хановер 96. Хубаво обобщение.

От нито едната страна на бариерата не се е променило нищо. На терена всяка седмица излизат най-добрите в клубовете, които в дните преди мача са били избрани пред съотборниците им. Останалите сядат в най-добрия случай на резервната скамейка, в по-лошия биват освобождавани. Това например направи Мюнхен 1860, когато играчът Савио Нсереко изчезна внезапно, безследно и без нито дума.

"Той не е част от плановете ни за бъдещето", казаха от клуба, след като най-после се свързаха с 21-годишния футболист и му казаха за уволнението му. "Следваме нашата политика", заяви президентът на Мюнхен 1860 Роберт Нийман. В момента на освобождаването му местонахождението на Нсереко все още не беше известно. На клуба явно му беше все едно.

От другата страна на бариерата са феновете, които отдавна бяха дали присъдата си за Нсереко - национал на Германия до 19 години и най-добър играч на европейското първенство до 19 години. Говореше се за смъртта на брат му в Уганда, за дългове, но това, което имаше значение, бяха изказвания от рода на: "гонете го, няма значение дали в тези истории има нещо вярно… така става, когато на деца им се дадат много пари… никога не е направил нещо за отбора". Други фенове, които призоваваха за по-внимателно отношение към Нсереко и дори припомняха смъртта на Роберт Енке, бяха нападани с думите: "Вие да не сте му лични бодигарди и не можете да прочетете нищо лошо за него?".

Тишината на нощта отмина по-бързо, отколкото са предполагали и най-големите песимисти. Само четири седмици след смъртта на Енке Маркус Бабел, освободен малко преди това като треньор на Щутгарт, седеше пред журналисти и изразяваше ужаса си от омразата, с която публиката е изпратила неговите футболисти. Реакциите след смъртта на Енке за това как трябва да се внимава повече при взаимоотношенията ни с останалите Бабел определи като "напразни".

Днес, една година по-късно, футболът няма нужда дори от подобни изказвания. През лятото Хановер 96, който миналия ноември обяви, че замразява номер 1 завинаги, го даде на наследника на Енке. Толкова силни са чувствата на ръководните фактори в клуба, които дори разрешиха на стадиона да се снима филм, разказващ се за убит футболист, който е водил двойствен живот. Темата - дискриминацията в професионалния футбол. Президентът на клуба Кинд обяви, че с удоволствие дава стадиона за снимките, защото тази тема е табу, а табутата трябва да бъдат разбити. А това е онзи стадион, където само преди година беше положен ковчегът на един футболист, който наистина водеше двойствен живот и който сложи край на живота си.

Част от апела този ден да премине нормално е и съобщението на Германския футболен съюз, казващо в колко точно часа делегацията около президента на ГФС Тео Цванцигер и селекционера на Германия Йоахим Льов ще положи венец на гроба на Енке. И молбата медиите да не се появяват в този момент.

Интересна ще ви е и съдбата на Андреас Бийрман. Днес той вече не е професионален футболист. В дните след смъртта на Енке той съобщи на своя клуб Санкт Паули, че страда от депресия. Забелязал е заболяването, когато е чул думите на Тереза Енке, която говори за болестта на съпруга си. "Страхът, че историята на Енке може да стане моя история, ме подтикна да го направя", признава той. От Санкт Паули не пожелаха да удължат изтичащия му договор, други клубове не пожелаха да го вземат заради заболяването му. Днес той споделя, че признанието е съсипало кариерата му, но му е помогнало като човек. Това той направи в студиото на германската държавна телевизия в разговор за табутата в спорта.

В онзи спорт, където само най-добрите получават внимание. Това никога няма да се промени. Спортът обаче не забранява едно човешко отношение към тези, които не са най-добрите. Например в Бремен в момента има една малко небрежно водена, но много правилна дискусия около футболиста Микаел Силвестър, който е освиркван жестоко от собствените си фенове. Разрешено или забранено? А в Мюнхен Ули Хьонес напомни в едно от типичните си изказвания в последния месец, че човек не трябва да забравя все пак да се отнася добре и с хората на резервната скамейка.