Това е Божия ръка

От години не съм изпитвал толкова мощна положителна емоция, както след "златния гейм" на ЦСКА срещу Зираат Банк. И победата. Не заради съперника. А заради необяснимото.

Защото е съвършено необяснимо как е възможно при материални условия от миналия век и тежки затруднения при финансирането всичко това да се случва.

Имах изключителната чест през втората половина на 90-те да бъда част от Управителния съвет на волейболния клуб. Президент тогава беше Емил Данчев, а двамата с него едновременно с това бяхме част от управлението на футболния клуб, той Изпълнителен директор. Волейболистите имаха дългове в размер на около 150 000 германски марки. На фона на Царя на спортовете, това е почти нищожно, но не и там.

Работихме здраво. Вездесъщият и несменяем директор Спиридон Зегов, тогавашният шеф на една от софийските бири, изключителният управленец и човек Христо Антонов, сърцатият Петьо Кънев, знаменитият Боре Кьосев и т.н. и т.н. И успяхме да нулираме борчовете. През това време спечелихме само една купа при жените с невероятните Нели Маринова (сега по мъж Нешич), наричана Златното момиче на Добруджа и страхотната плевенчанка Антонина Зетова. И двете станаха тотални звезди на световния женски волейбол. Тогава сдадохме доброволно властта на други момчета, чийто бизнес беше в добро здраве, за да продължат напред.

През какво ли не мина ЦСКА през последните 12 години, в които не съм там!? Но Александър (Сашо) Попов оцеля, заедно със свещените четири букви. За да дочака звездния миг в Анкара. Спомням си, че когато назначихме на Управителен съвет Сашо, едва 27-годишен на поста, някои ни заподозряха. Защото Сашо е зет на футболната легенда Паро Никодимов. А всъщност той имаше вече хронична травма и ние рискувахме. Тогава много силно го препоръча легендарната Верка Николова. Зегов също, Борето Кьосев нямаше никакви съмнения. Бях малко резервиран, но въпреки това гласувах "ЗА", защото не мисля, че разбирам толкова от законите на тази игра. И сега съм горд. Много горд!

Не мога да се начудя що за земя е това България!? Откъде извира този Божий талант. Ще изпусна много имена, но само като се сетя за великана-спортист и човек Митко Каров, за великана и честен до смърт (това сякаш го уби много рано и почина) Иван Николов, за тоталната жива легенда Димитър Златанов (единственият българин в Залата на Славата на волейболната игра в Холоук, Масачузетс - САЩ и най-добър нападател в света през 1970-а), за Иван Сеферинов, Борето Кьосев, Любо Ганев...и настръхвам.

Героите от Анкара бяха водени от уникалните ветерани Ники Василев, Иво Стефанов, Евгени Иванов, Теди Салпаров...Та тези вече побели момчета, когато са били елитни състезатели, техните съперници са били в детската градина. Какво ли не са видели. Сега с тях не са Ники Желязков, Владо Николов...Но никой не ги е забравил. Те са тотални звезди. Световни. Раждат се нови.

Ами нашето момче Радостин Стойчев, което е връстник на победителите от снощи. Велик играч, а сега велик треньор. Неземен. Представяте ли си - да накараш Италия да вее българското знаме!? Интелигентен и безупречен. Световен шампион.

И пак към славата в червено да върнем лентата към великите шампионки Стоева, Стоянова, Каишева, Пашова, Харалампиева, Божурина, Деси Никодимова, Мила Кьосева, Бонева, Елица Никодимова, Антонина Зетова, Юлия Иванова, Нели Маринова, Валя Борисова, Лариса Симеонова, Петя Попова...и колко много велики имена, пропуснати не с умисъл.

Извън ЦСКА един Казийски подчини планетата няколко пъти, но в класациите за "Спортист на годината" например се разиграват какви ли не пасианси, но не и справедливо признание.

И идват нови и нови. На какво отгоре? Какво сме направили? И ние, обществото и управлението на държавата. Защо не подадем ръка на необяснимото? Не само в ЦСКА. Това е земята на световния волейбол. Това е единственият колективен български спорт, в който сме ставали световни шампиони, макар и при младежите (Кайро, 1991 година). Покорявали сме Европа с ЦСКА и при мъжете, и при жените няколко пъти. Това е българският колективен спорт.

Всички сме се прехласнали по измъчващия ни футбол. Включително и аз. И това вероятно някой ден ще ме убие в буквалния смисъл. Но толкова ли е трудно да подкрепим тази божествена игра. Единственият колективен неконтактен спорт. Не можеш да удариш съперника с лакет в лицето. Не можеш да го ритнеш скрито от съдията. Изобщо - не можеш да сториш нишо просташко. Нужна е светкавична мисъл, светкавична реакция и светкавичен изстрел. Уж много просто, а непосилно за почти целия свят. Не и за българите. Струва си усилието да върнем сърцата си към този, а и към всички спортове. Преди да стане твърде късно и да разберем, че сме умъртвили всичко. И по улиците крачат живи мъртъвци с разширени зеници.