Ако попитам 100 човека отбор с играчи, като Борислав Михайлов, Николай Илиев, Трифон Иванов, Аян Садъков, Георги Георгиев-Гецата, Христо Стоичков, Любослав Пенев, Красимир Балъков и т.н по-добър ли е от този, играл срещу Уелс преди вечер, то поне 90 ще ме попитат дали не съм със завишени стойности на телесната температура. Не не съм. Гърлото ме върти, като половин България, но съм си наред.
Именно отборът със споменатите имена направи абсолютно същото в квалификациите за Световното през 1990 година в Италия. И те като снощните не успяха да вкарат нито един гол на Националния стадион "Васил Левски", защото единствената им победа с 4:0 над Гърция е на стадион "Юрий Гагарин" във Варна, вече под ръководството на поредния треньор Иван Вуцов, дошъл след Борето Ангелов и тандема Димитър Пенев-Георги Василев. А бяхме в на пръв поглед доста сговорчива група с Румъния, Гърция и Дания.
И на мен ми се иска, като мина границата да се удрям в гърдите, като заговорим за футбол и да крещя във възторг, в стил емблематичният алеков герой във виенската баня: "Болгар, болгар!". На всички ни се иска. Но ние сякаш забравяме, че никога не сме били футболна сила. Ама никога, с изключение на периода в средата на 90-те години на миналия век.
Знаменити играчи след войната са ни класирали на световни финали през 1962, 1966, 1970 и 1974 поред, но никога не са успявали да минат границата на "боксовата круша". Като добавим и 1986 година - на пет финала България няма нито една победа. Толкова.
На какво отгоре сме седнали да се упражняваме в омраза към този или онзи играч. Много по-добре е "да не стреляме по пианиста, защото толкова си може". И да чакаме. Да се надяваме. Да вярваме, че доброто предстои. И че дори и тези, които днес ни се струват направо недъгави в сравнение с онези, които изброих по-горе ще успеят. Та с тях да се зарадваме и ние.
Напушва ме горчив смях, като чуя някой да ми разправя какво било едно време. Натрупах години и помня доста от "едно време". Ако бях статистик, щях да ви докажа, че неведнъж нашите неземни играчи от едно време са отпадали още в първия кръг от турнирите на УЕФА. Имало е години, когато отпадаха всички анблок. И си се връщахме зад завесата.
Тогава всичко било осигурено, имало държавна политика. Така беше. Но обезпечаването на политиката в спорта футбол се свеждаше до офицерски заплати във всички водещи клубове, някоя премия повече от 50-60 лева, телевизор "Опера", "Пирин", "Мургаш" "София", а по-късно цветните "Рубин" и "Велико търново", "Лада" без ред или протекции за някой западен таралясник, поредна ръка. Разбира се, служебен апартамент, който някой ден ти разрешават да си купиш. Може и на изплащане.
Ами ако днес пренесем този стандарт то сигурно няма да има клуб, който да не е добре. Да вземем за отправка офицерска заплата, някоя и друга премия, плазма без ограничение на размера и допълнителните екстри по звука, служебна кола и апартамент под наем. Току-виж всичко е по мед и масло. Аз не вярвам.
Не вярвам не защото днешните играчи търсят заплати, които да ги задържат по-дълго в елитните нощни клубове, да плащат за "тунинговани" момета, или сами да осигуряват "тунинг" и висок стандарт на пластичните хирурзи. Ладата не я купуват и за пощите дори. Искат и искат. И в развития Запад искат. Но там участват в преразпределението на пая от една многомилиардна индустрия. Ние си я нямаме. И никога не сме я имали.
И именно заради това ще чакаме. Колкото и да не ни харесва. Защото казват с трици маймуни не се ловели. Не съм авджия, още по-малко на маймуни. И аз, и те обичаме бананите и толкова.
А банани има навсякъде. Продават се. Макар да не сме, убеден съм, бананова република.
Ето затова ми се иска да бъдем по-спокойни. По възможност да преспим и тогава да се изреждаме на половината свят. Просто никога не сме били футболна сила. С изключение средата на 90-те. На миналия век.
Но футболът не ми пречи, като премина границата да заявявам категорично и без да ми мигне окото - "Аз съм българин, бивш армейски български офицер!". И не съм забелязал някой да е изпадал в огорчение от този факт. Ще ми се да уважаваме себе си и да не се самоубиваме заради един толкова страстен спорт, като футболната игра.
В армията има страхотно понятие и практика - лакътна връзка в строя. Имаме нужда от нея, а не от лакти в носа на другия. Да взискваме от овластените във футбола, но и да помагаме. Всеки според занятието и възможностите си. И да си говорим. Когато има проблем. Докато намерим накрая решението.
Забележка: Във форумите ме приканват да коментирам провала на юношите до 19 на квалификацията в Пловдив. Аз също съм бил виновен, защото съм им организирал контролни мачове в Шотландия. Е, тогава поемам цялата вина, но не унижавайте децата. Те са талантливи и имат нужда от нас. От обгрижване. От мъдрост. Не от омраза. Защото ще ги превърнем в комплексирани и анонимни ритнитопковци. И пак ще псуваме. До безкрай...
А за протокола припомням всички резултати и класирането от квалификациите за Световното в Италия през 1990 година с участието на играчите, които изброих в началото:
Група 1
19 октомври 1988 г., Гърция – Дания 1:1
19 октомври 1988 г., България – Румъния 1:3
2 ноември 1988 г., Румъния – Гърция 3:0
2 ноември 1988 г., Дания – България 1:1
26 април 1989 г., Гърция – Румъния 0:0
26 април 1989 г., България – Дания 0:2
17 май 1989 г., Румъния – България 1:0
17 май 1989 г., Дания – Гърция 7:1
11 октомври 1989 г., България – Гърция 4:0
11 октомври 1989 г., Дания – Румъния 3:0
15 ноември 1989 г., Гърция – България 1:0
15 ноември 1989 г., Румъния – Дания 3:1
Крайно класиране:
Румъния - 9 точки;
Дания - 8 точки;
Гърция - 4 точки;
България - 3 точки.
Забележка: По това време се точкува 2 за победа и 1 точка за равен.


