Прецакани сме - това не е краят

Българският футболен запалянко е най-ощетеният сред себеподобните на планетата Земя. От години той чете един и същи некролог на любимата игра. Журналистите сме го написали отдавна, а падне ли националният като снощи или (и) ЦСКА и (или) Левски в турнирите, само сменяме името на тима и датата и го пускаме с огромно презрение и дори злорадство.

Там можеш да прочетеш колко сме зле, как сме ударили дъното, как не ставаме, в това БФС (съответно ръководство на "Герена" или "Армията") да се изметат моментално, на мига, да дойдат хора, които ще работят със "сърце и професионализъм", "да обърнем внимание на школите" и т.н. и т.н.

Първо, напълно сериозно осъзнавам, че журналистите също сме част от процесията към ада, а не просто нейни свидетели. По професионализъм ние вероятно също сме последни в група с репортери и коментатори от Англия, Черна гора, Швейцария и Уелс.

Днес, с някои изключения, сред които един коментар в този сайт, некрологът е налице: Това е дъното, край, апокалипсис, антирекорди, трагедия...

Имам една лоша новина за всички вас: Това не е краят. Не рием дъното. Още не сме го стигнали. Така че - прецакани сме. Всички заедно.

Не защото тепърва ще прежалим още доста квалификации и отпадания на отборите ни от Европа. Не и поради оттеглянето на знакови фигури от националния, още по-малко пък заради лутането около новия селекционер. Емил Костадинов е циничен, но прав - бъдещият наставник трябва да е чудотворец. Но няма как да е, не и за следващите квалификации.

Големият проблем не е дори в това че президентите на клубове, членове на Изпълкома, редят състава. Проблемът е, че колкото и да звучи злокобно, от тези хора зависи българският футбол като цяло. Дори да протестират феновете на столичния Локомотив, Николай Гигов също е циничен, но прав - ако пожелае, той на практика може да закрие железничарския клуб или поне да го неглижира и докара до състоянието на БДЖ. Локото ще изпадне по-зле и от Ботев (Пловдив). Много по-зле, защото канарите имат публика и половин град е зад тях.

Да заложим на младите, казват някои трезвомислещи хора. Да съхраним децата. То друг избор няма, така или иначе. Нека обаче надникнем какво става по школите. Отиваш на един детски мач в България и виждаш следното:

- треньорите крещят като обезумели по децата, готови са да ги извадят от обувките за най-малките грешки. В същото време отборите, в които учат малчуганите на правилен футбол и навици, се броят на пръсти;
- амбициозни до болестно състояние родители викат по всичко живо - по децата си, по наставниците, по съдиите;
- терените като цяло са отвратителни, няма екипи, няма ред. Отборите от школата на ЦСКА ги разкарват из цяла София и окръга като циркови маймуни, понеже вече нямат свои игрища, а изкуственият терен на "Герена" плаче за подмяна...
- съдиите постоянно допускат фрапантни грешки (примерно затварят си очите за дисциплинарни нарушения) дори на тези равнища, а ние ги чакаме да са ниво в елитния футбол;

Като говориш с даден треньор обаче, той ти казва: Брат, няма пари, бавят ми и без това малката заплата, няма екипи, няма топки, тия дечурлига не стават... Босовете пък чакат на държавата и пустосват съдиите, родителите пустосват всичко живо...

И въпреки целият този "Параграф 22" по български, талантливи деца наистина има. Те са и най-големите жертви в параграфа. Най-малко виновни са, че някои от тях са зле възпитани, че и треньорите, и родителите забравят нещо много елементарно: Целта е чрез спорта да станат първо хора, чак след това спортисти. Последното не е въпрос само до талант, а и до късмет плюс още много, много фактори. И че с връзки и интриги няма да стигнат до заплата от 100 000 на седмица в Ман Юнайтед.

Днес на нашата планета още кънти ехото от смъртта на Стив Джобс. Дълго ще кънти. Хайде да оставим настрана дали го харесваме или не заради технологичния му гений. Направих връзка в съзнанието си между заветите му и ситуацията в българския спорт още през миналата седмица, преди да сме паднали (или мъчили с Люксембург) на всички нива национални отбори. Гледах отново и отново епохалната реч на Джобс в университета "Станфорд".

Думите, че трябва да следваш сърцето си, да събираш "точките" от миналото, да си вечно "гладен и глупав", да не слушаш какво ти говорят, а да следваш своя път... Онова за смъртта - че всъщност тя е добро нещо, защото нейната близка неизбежност трябва да те накара да бъдеш перфектен всеки Божи ден, да го живееш така, сякаш ти е последен...

Осъзнах, че съм прецакан. Съжалявам, но американската мечта винаги е била невъзможна в пропитата с корупция и занижени стойности съвременна България. С много малки изключения, родните богаташи са избраници на ченгеджийския преход в натрупването на несметни богатства. Част от тези хора издържат българския футбол и за зла участ, в момента не се види как той ще оцелее без тях. Никой от милионерите не е тръгнал от гаража си, не е загърбил висшето образование в името на една мечта. Точно обратното, те си купиха дипломи, за да бъдат "висшисти". Забравиха откъде са тръгнали, дори онези, които са били някакви спортисти. Повечето не са във футбола по сърце.

Едва ли тези хора са мечтатели. Никой от тях няма да отиде на детски мач без прескъпата си кола и без охрана, само по маратонки, дънки и черно поло, така, както мистър Джобс представяше продуктите, които промениха света.

За финал, имам все пак три добри новини:

- колкото и да звучи невероятно, в България наистина има много таланти, но на този етап май ще е най-добре още като тийнейджъри те да бягат зад граница;
- някога все пак ще стигнем дъното, ще го познаем по Андора, Малта, Фарьорските о-ви и т.н. Едва тогава оттласкването може да започне;
- давещите се могат и трябва да се погрижат сами за себе си, а не все да чакат някой да ги "оправи". В това число да сменят системата, съградена криминално от споменатите по-горе субекти. Тогава спортът отново може да почне да носи радост.

Не искам да натрапвам на никого съвети, опазил ме Бог. Само ще завърша с един от крилатите цитати на Стив Джобс, лека му пръст. Онзи за огледалото, в което май все забравяме да се погледнем:

"Когато бях на 17, прочетох цитат, който звучеше приблизително така: "Ако живееш всеки ден така, все едно ти е последният, един ден, най-вероятно, ще бъдеш прав." Това ме впечатли и оттогава, в продължение на 33 години, аз се гледах в огледалото всяка сутрин и се питах: "Ако това е последният ден от моя живот, искам ли да правя това, което ще правя днес?". И когато отговорът беше "Не" за доста дни наред, аз знаех, че трябва да променя нещо."