Беше черешово време в Предбалкана, някъде първата половина на юни 83-та. Хвърлиха ни на групи от по 4 човека на Север от Габрово, дадоха ни картите, схемите, компасите и отпрашиха да ни чакат на пункта за съсредоточаване след еди колко си часа. Имахме придвижване по азимут (б.а. - най-общо казано, придвижване чрез ориентиране по естествени и характерни точки от местността). Бяхме 19-годишни момчета, първи курс. Сериозно въоръжени, още по сериозно снаряжени. И това не беше филм. Част от нашето обучение.
На Север от Габрово, в дълбоките гори, е пълно с махали. А на Изток и Запад от Дряново е просто божествено. Много красиво и току се изпречат на пътя ти няколко къщи. Преди векове наоколо са се скрили бягащите от настъпващата турска армия, за да спасят семействата си.
Справяхме се много добре със задачата, дори изпреварвахме графика. По правило съставящите трасетата се стараеха задължително да трасират така, че винаги наблизо да има вода, или някоя махала. Не си го признаваха, но беше ясно, че се застраховаха в случай, че някой се обърка.
Бяхме дисциплинирани момчета и въпреки отсъствието на пряк контрол, се придвижвахме в стегната миниколона. И като от нищото надолу по пътеката се появи махаличка от няколко къщи. Бъдете сигурни, че точно там рядко минава някой. Пък било то и ловджия. Отдалеко фиксирахме на една позагнила и разкривена пейка съсухрен старец с явни артритни проблеми. Беше сгънат на две. От старост, работа и болест. До него две баби, също видимо на възраст около неговия набор. Някъде раждани преди и около Балканската война, в началото на 20 век. Старецът имаше избелял синкаво-сив каскет, декориран от петната на собствената му пот.
Приближихме без да забавяме крачка, движехме се доста стегнато и в крак, както казах. Когато вече бяхме на няколко крачки от хората, старецът стана. Имах чувството, че чувам как гръбнакът му изпуква. Свали каскета. Но по онзи начин, при който не съзнаваш колко се вълнуваш и мачкаш шапката в ръцете си. Отдаде онази толкова забравена чест. Ние поздравихме бодряшки всички, те пък ни изпроводиха с най-добрите думи на земята и всичко свърши. За минута. Като в театрален етюд. Минута, която всички запомнихме.
Преди месец и малко се събрахме да се видим четвърт век след нашето завършване. Побелели мъже, а от нас вече само един в армията. И оказа се - още помним стареца.
Защото този човек свали шапка не на нас, а на войската, на своята и нашата младост, на преживяната своя минала отговорност. Защото е ясно, че ако имаме късмет да не воюваме, то ще трябва да градим, да създадем и възпитаме със същия дух други. Ако пък трябва да се мре, то ние ще бъдем първите в окопите и в цялата гадост на човешкото безумие. Ние бяхме неговата войска. Само 4 човека. Но му показвахме, че други не газят нашата земя. Ние сме свободни. И толкова силни.
Защо ви разказвам всичко това? Най-напред с надеждата по-младите да приемат философията в този кратък текст. Защото вече сред тях са онези 4 момчета от 83-та. От друга да си кажем няколко думи за футбол и новия селекционер.
Бях решил да не коментирам писъците от различни страни за подмладяването на националния отбор. Защото имам малко по-различно разбиране по темата и то не кореспондира с възрастови показатели. Чух какви ли не заклинания за некадърността на идващите от младежка и старша юношеска възраст. И се дразнех. Защото много от изградилите име в българския футбол специалисти, демонстрират пълно невежество за нивото на идващите.
Реших все пак да разкажа за стареца (б.а. - правил съм го и друг път), заради Любо Пенев. Защото през вчерашния ден разбрах, че новият селекционер има "артритно" заболяване. Много добре знае защо се сваля шапка. Бил е много време на "война".
"Националният отбор е въпрос на желание. В него заплати не се раздават, но не се търпят и капризи. Тук става въпрос за България, за родината. Време е да се каже "Баста!" и българите да покажем, че сме яки мъже.
Че можем да сглобим отбор, от който всички отново да се страхуват. Дали ще успеем не е ясно, но сега е моментът нацията да се обедини. Започваме най-важния си мач от 0:0. Нека като начало да вдигнем глава", заяви Пенев в интервю за "Труд".
Е, и аз мисля така. Не приемам идеята за подмладяване изобщо. Още по-малко за някакви нулеви квалификационни цикли. Не приемам Буркина Фасо, Либия и всякакви екзотики да са по-напред от мен в ранглистата на ФИФА. Не е важно дали ми харесва или не управлението на футболния съюз.
Сега е времето. И Любо явно го боли гръбнака и иска да свали капа на "яки мъже", защото "става въпрос за България, за родината".
Ами успех! И на Любо, и на България!


