Телета в кръгова отбрана (почти футболен пътепис)

Публикувано на: 04.03.2012 11:57

Автор: Петьо Костадинов-Полковника

©Проспорт.бг
Бях си го намислил отдавна.От бързане и високи скорости не бях минавал през Искърското дефиле повече от 20 години. Ботев Враца) - Славия ми дават повод да забравя за автомобила и магистралите. Може да съм сериозен човек, но изобщо не се вземам насериозно.

Насочвам се към Централна гара.
Малко смръдливо около нея, дразнещо нелюбезна продавачка на билети, но решавам, че няма да си троша настроението и замисъла, заради това поохранено нещо на гишето.

Първа класа до Мездра. Бърз влак за Варна. 10.05 часа, събота, на връх Терти март. Спътник ми е младеж, който слуша метъл. Разбирам, защото не си е оправил жака и се чува и навън. Не след дълго ми се извинява, но го успокоявам, че ако беше чалга щях да му направя забележка. Купето в едни позабравени и отречени времена нямаше да мине за трета класа, но и това не може да ме притесни. Потегля навреме.

При Бов красавица ала "Мис", но с бедежейска фуражка е вдигнала "слънчоглед" със зеленото напред и дава път на "Бързия". Своге. Спира почти до стадиона. Поглеждам терена и обстановката. Хората са почистили, вече са опънали мрежите и очакват Чавдар (Етрополе) за мач от Западната "Б" група. Звъня на моите приятели да ги успокоя, че теренът в Своге е "ток и жица" от птичи поглед.

Край Искъра е все така красиво. Скалните образувания ме връщат към някои сценографски решения на кинематографията. Някакъв нов патриот си е спретнал вила върху една скала и за моя изненада вдигнал доста сериозен паметник на дядо Йоцо. Онзи вазовският. И гледа към бъдещето. Браво.

При Елисейна руини и само спомен за едни миньори. От едни бунтове от първата половина на 20 век и от едни работливи хора след това. Няма нищо. Но пък в огромната пустош в свеж вид излиза пред погледа местната църква "Свети Пророк Елисей".

Зверино. Сещам се за знаменития някога отбор на Скала (Зверино), за мой колега-офицер Стоян Драганчев, все хубави неща.

Наближавам една моя нова любов. ВЕЦ "Калето" току до Мездра. Направен е по европроект с ниска мощност, интересно хидроинженерно решение и модерно техническо решение на турбината. Модерен вид. Може да се показва за мотивация и на другите.

Разделям се със спътника си студент с пристрастия към тежкия метъл и слизам.

Гара Мездра почти не е помръднала. Не от място разбира се. На външен вид. Мраморът по който стъпвам е понапукан в годините, но усещането е същото. В чест на празника, на площада който е зад гарата се провежда състезание по кросово бягане на различни дистанции. Озвучаване, хора, празник.

За мен целта е Враца. Разбирам, че има мотриса за лев и петдесет след половин час, купувам си кафе и излизам отвън.

Един полицай ме погледна контролно и замятка нови черни чепици по перона, а в мен точно в този момент се отключи спомен. Спомен свеж. Дълго запомнена шега. А аз държах чашката кафе точно на същото място. Започнах да се смея сам и се оглеждах някой да не ме види и да ме качи на влака за Карлуково. Към психодиспансера там, не на туризъм.

Точно след две седмици ще станат 30 години от тази случка. Все пак футболна. Може би и друг път съм ви разказвал, че в нашата агитка на ЦСКА от врачанския регион имахме поп от крайдунавско село. С днешна дата може да бъркам дали беше от Остров, дали от Горни или Долни Вадин. Все едно. Той беше един от нас и всеобщ любимец. Неповторим шегаджия.

Същата утрин от целия окръг се събирахме с първите автобуси към Гара Враца. Но нашият автобус, заради некадърен и крив рейсаджия изпусна влака в 7.13 часа за София от Видин. Хукнахме с автобус към Мездра, за да засечем влак от Варна или Русе. Мачът беше вечерта, но ние изпускахме ритуала на нашата традиционно многобройна агитка - наблюдение на смяната на караула пред мавзолея на Георги Димитров. В 10 часа. Беше част от нашето футболно суеверие преди футболна битка.

В Мездра също ударихме греда  и докато се тюхкаме се случи случка с нашия свещеник. Имайте предвид, че той си беше в униформа. Нашият, а и не само той люпеше семки. Вадеше ги от някакъв джоб под расото. Току пред него една циганка от тогавшаната "Чистота" премиташе с привързана дива метла към някакъв прът. Съвсем наблизо се появи млад милиционер. Те и тогава, както и сега не бяха символ на интелект, но беше много стегнат и се скара на отчето: "Абе, попе, не виждаш ли да го еба, че жената мете, па ти си разлющил семки тука. Веднага да та вида да съпреш. А и виа дек сте с него!"

"Момче, остави ма бе! Едосан сам и ми са не приказва с тебе...", върна попът.  "Ти нема да ми говориш така на мене", подпали милиционерът. "Що ща подкарам пред мене да го еба, та свитки ша видиш!"

"Е те. Нема а са съпреш. Абе, момче, дек ша ма подкараш бе. Па кой е тръгнал зад мене назаде са не а върнал. Я не дръпай гявола за гъзерете да го еба!"

Милиционерът видимо загуби аргументи. Ние вече бяхме оформили "скулпторна група" около попа, превиващи се от смях. "Ей голема уста си да го еба. Къ па оноди тва та ча уплах да го фане човек?", зачуди се милиционерът и предпочете да тръгне нанякъде и да не се меси в "божите дела".

Докато си припомням с настроение случката на първи коловоз подхожда мотрисата. Вероятно сме връстници. Вероятно ако се позагледам по облицовката върху пребоядисвания декорационен гетинакс ще намеря някое издълбано послание от онези времена. Отпреди 30 години.

Тръгвам напред. Моравица. Имам съученик от това село. От техникума в Козлодуй. Габриел. Бащата на Габи, вечна му памет, бе 100-процентов интелектуалец. Беше много приятно да попиваш от ерудит и блестящ разказвач, като бай Ангел Петров. Когато съм минавал винаги съм харесвал композицията, която се вижда от влака или от автомобила. Църквата и училището на това село. Прозорците на школото гледат към храма. Всичкото духовно на едно място. На едно хълмче. И в моето село е същото. Дори често рисувахме църквата в часовете по рисуване. Учителите обичаха това. Графики, акварели.

Руска Бяла. Малко селце. И наближава Враца. Старият химически комбинат е като декор на "Армагедон". В малкото дефиле с поточе между железния път и шосето стар трактор се бори с паднало дърво. Запролетява. Има сняг, но е повече трева. Даже стадо овце вече се опитва да открие това онова в натура.

В ляво, горе на Балкана, съвсем отчетливо се вижда големия кръст на "Голгота". Връх Околчица. Не точно там е била последната битка на Ботевата чета, но оттам се вижда отвсякъде. Някога бяха подменили автентичния православен кърст с островърх паметник, но сега всичко си е по местата. И тогава и сега не понасям подмяната на историята. Тя е такава, каквато е. И е наша. Мисля си, че е хубаво да се организират екскурзии за децата с влакове. Има някаква романтика в това и спокойствие за възприятията. А България, дори и в руини е толкова красива. Дори с найлонови пликчета по клоните около реката в дефилето. Това с пликчетата не е български синдром. Преди месец бях в Тоскана. И там беше същото. Абсолютно всичко беше същото. Очевидно има нещо общо, средиземноморско.

Вярно в Италия имат и скоростни влакове на Евростар, а у нас почти всичко е старо. Но все още има хляб в това.

Гара Враца. Духа студен вятър. Посреща ме пред гарата паметника на Никола Войводов.

Враца е известен в цяла България, като Градът на ботевата слава, но малцина знаят, че в националната ни история врачанинът Никола Войводов (б.р.-Никола Хаджикръстев Върбанов), е предшественик на саможертвата на Христо Ботев. Той пръв стига до идеята да се използва кораб за революционна акция.

През 1867 година Войводов организира чета за освобождението на България и загива в сражение с турската стража на борда на парахода "Германия" в пристанище Русчук (б.р-Русе), едва 25-годишен. На негово име е наречен централния булевард във Враца.

Та по централния булевард срещам младежи със знамена. Не байрячета, а знамена. Трети март е. И градът е украсен. Пред паметника на Христо Ботев са положени десетки венци и цветя. Майки водят децата си да им покажат и разкажат за поета-революционер. Това е страхотно.

Прескачам патриотичните размисли и се насочвам пешком към стадиона. Все пък съм тръгнал и на мач. Недалеч от него влизам в малка закусвалня за бърз обяд, без да предполагам, че ще отворя нова страница в отворената книга за неподражаемите зевзеци от Северозапад.

Кръчмичката е с размерите на стандартния ми хол в къщи. Точно три масички. Бих и казал името, но не знам как биха приели хората непредизвиканата ми "шпионска мисия". Два часа и половина преди мача намирам група младежи отпиващи по бира на път за стадиона, а в съседство трима почетно възрастни мъже, двама на средна възраст и една жена. Оказва се съпруга на единия мъж, готвачка и кръчмарка. Всичко в едно. Момчетата излязоха, а аз зачаках скарата. Но в това малко пространство нямаше как да не слушам. Което пък стана причина трудно да се храня, заради поредната порция зевзелък.

Единият от по-възрастните общо взето задаваше темите и се радваше на резултата.

"Абе мене ми са види сака че тия свинье сега са не гоат като некоги. По къси идат некак. И на месо са. А я помна колко сланина сваляаме некоги."

"То сиги такъв ин гие тамазлъка. Докарват го на дължина и спират. Почват да са гоат. Он Митко има таков нерез, ама е гявол. Бие ин ги некакви нджекции и коги зема малки не моа а ги завъда."

"Не е тава", отсича един от по възрастните с тон на непреходна компетентност. "Я съм гледал по иляда и двеста свинье и знам. Чел съм у списание рецепта. Швейцарска. Шеесе процента требва да е ечемик, другото вече а царевица, креда...". "Да бе, прекъсва го третият, то ако беше така, ората немаше да одат на училище и щеа да четат вестници и списания. Да гледат свинье и тава е."

"Абе те таа рецепта не са си ги писале сами, учени ора са ги писале", не се предава първият. "А я кво? Мойта диплома да не сам я зел от писаро у общината. Учил сам. Ако ми говориш за профсъюзите я ща слушам, ама не влазяй у мойта специалност!"

"Абе верно треба да си учил. Мене ма а учил Миро, министъра, как и коги да режа зъбите на малките свинье. Треба на третия ден, ама я ги не чекам. Излаза и го делкам да не съсипва после, като боза, а и да са не бора с макя му после", додава от по-младите.

Подклаждащият споровете на нашенците сменя рязко темата, заради детайлите на разговора, които са му видимо скучни. "Е а кажете ми сиги, като сте толкова свет. Горе на "Пършевица" оня зе да гледа свинье и педесе телета. Нали прасетата са мръсни от едат на лочника, а телетата рупат трева и билки. Що тогива вълците изедоа половината свинье и магарето, а от телетата ни едно?"

"Тава е просто", отсича възрастният учил и с диплома не от общинския писар. " Она свинята си е свиня. А телетата? Они организират кръгова отбрана. Фръгат къчове и он вълка нема шанс. Магарето и оно фръга къчове, ама а само и нема с кой да организира отбрана".

"Не знам, я разбирам къ свиньете ша играат и ша ин ги пускаш климатик. Ам па ча да умре щастливо?", подхваща уж между другото подкокоросващият.

"А, мислил сам го", отново има готов отговор зевзекът с дипломата. "Абе я го гръмнах  после го одрах", отсича един от по-младите.  "Бръзаш. Пръво треба да му са пущи музика на голем касетофон. Я сам го мислил и тава. Мисла Моцарт да му са пущи на прасето за отпущане. И тогива го гръмваш и не разбира кво му са а случило и че вече са връти у машинката за кайма", дава мъдър съвет човекът с дипломата, който видимо имаше нещо като статут на старейшина в компанията

Довършвам си обяда. Във Враца можеш да се нахраниш добре, да изпиеш и бира и да платиш преко сили 4 лева. Там никой на никого не сваля кожата. Струва си да опитате. И да пътувате. Без значение как. А зевзеците са неповторими. Чешити, но много добри хора.

При стадиона, над медицинския център има кафене с името Пирот. Снимам го с телефона. Одавна съм обещал тази снимка на моя приятел Владан Васич. Кмет на Пирот. Не знам защо заведението носи това име.

Ботев (Враца) - Славия 0:1.

Връщам се към София. С автомобил по магистралата. Тъмно е. София е потънала в милиони светлини. Красиво е.