Митата: Гунди едва не ме разплака

Публикувано на: 24.09.2012 10:45

Автор: Проспорт.бг

©trud.bg
Димитър Якимов
Продължение на първото интервю с Димитър Якимов, което излезе в "24 часа" в началото на годината.

- Кой мач поставяте на първо място в кариерата си?
- Мачовете с Интер за КЕШ. Малко не ни стигна да играем финал. Това щеше да е уникален успех. Незапомнен и ненадминат и до днес. Спомням си, че в София изпуснах уникално положение. Имаха един защитник, който се изстреля като ракета и ми взе топката. А аз я виждах в мрежата. Контузи се и го изнесоха на носилка. След това го оперириха в "Пирогов" и повече не игра.

- Значи, онзи гол срещу Франция в Милано през 1961 г. не ти е толкова скъп? С него стигаме за първи път на световно.
- Е, хубав гол беше. Но тогава имахме силен национален отбор. Имах уникални партньори. А може би точно с този мач започнахме да правим комплекс на французите и от това се възползваха Христо Стоичков и останалите. Биехме ги навсякъде, където ги хванем. Имам мачове, какво да си спомням за тях...  Аз винаги съм играл на едно ниво. И за ЦСКА, и за националния отбор. Нямаше разлика, исках да бием навсякъде.

- Но в трите ви участия на световни финали нямаме успехи. Защо?

- Главната причина е в това, че бяхме изолирани от света. Нямахме достатъчно мачове срещу тези, които срещахме на световни. Имахме само няколко отбора, които ритат в турнирите, и това бе допирът ни с професионалния, здравия футбол. Как така да им се противопоставяме? Затварянето зад някакви завеси, политически интриги и други такива ни изиграха лоша шега. Не че не сме им били равностойни. Имахме си и наши грешки. Особено в Мексико. Тогава всичко объркаха Божков и имаше един професор Кръстанов. То не бяха кретении, не беше чудо. Една трета от отбора яде само супа, другата не пие вода, третата не знам си какво. И там изгоряхме. Просто не можехме да се движим. А бяхме страхотен отбор, може би най-силният в историята. Но не можехме да мръднем на терена, а бяхме готови за чудеса. Няма да забравя първия мач с Перу. Вече водим с 2:0 и всичко е под контрол. Тогава Тумби Попов направи един пробив. Тръгна рязко, надбяга всички. Той бе много бърз. Влиза вече в наказателното поле, но малко под ъгъл. И аз тръгнах да помагам, Гунди също. Но един му взе топката, ритна я напред и те вкараха. След това краката ни просто спряха. А бяхме страхотен отбор. Вече имахме и опита от предните първенства. За мен бяхме може би най-силните в историята. Но така и не се случи. Така ни е било писано.

- Вие сте един от най-близките приятели на Георги Аспарухов. Това изглежда немислимо в днешни дни.
- Защо да не сме приятели? Ние сме колеги и между нас имаше огромно уважение.  Как да не съм приятел с Котков, с когото сме заедно още от юношите? Да се правя, че не го познавам ли? Това са неща, които не разбирам. Гунди беше прекрасно момче. Ще си призная нещо. На световното в Англия Рудолф Витлачил ни беше сложил в една стая. Избираме си легла и той ме погледна. Каза: "Мита, знам, че много хора ни сравняват и се опитват да изкарат мен по-добър от тебе. Да знаеш, че аз те уважавам безкрайно и съм се учил от теб!" Това едва не ме разплака. И станахме семейни приятели. Не е тайна, че и той се прекланяше пред Гацо Панайотов. Това го е признавал неведнъж, но някак си остана скрито. И всяка година съм на панихидата им за годишнината от катастрофата. Отидоха си в разцвета на силите си. Аз не мога да разбера някои неща днес. При нас нямаше такава омраза. Нямаше смисъл - изкарваме си хляба от едно място. И ставахме по-добри, когато другият отбор бе по-силен. Така е било винаги. Може би заради това ме уважават и левскарите. Имах един проблем с вилата в Рибарица и като разбра, че става въпрос за мен, върховният съдия Иван Григоров, който е ултрасин, веднага помогна.

- А защо Гунди не успя да заиграе в ЦСКА? Вярно ли е, че се е намесил Тодор Живков?
- Това са пълни глупости. Той влезе при нас в казармата. Игра в няколко контроли. Беше и на бенефиса на Симо Манолов срещу едни руснаци. Крум Милев не го хареса. Може би като млад Гунди беше малко дървен. Все пак е започнал като волейболист, а по-късно е минал към футбола. Тогава в ЦСКА имахме доста силни нападатели. Командирова го в Пловдив, за да играе за Ботев. Там се видя талантът му. И стана много добър.

- Защо след края на кариерата не се захванахте с треньорство?

- Може би съм пример за това, че от добър футболист не става добър треньор. Опитах се, разбрах, че не ставам. Четири години бях в Кипър, след това в Кувейт. У нас работих в Тетевен и Берковица, но не ми беше по сърцето. И приключих с треньорството. Просто не беше работа за мен.

- На стадион откога не сте стъпвали?
- На "Българска армия" не съм ходил, откакто се смениха собствениците. Тези хора се подиграха с мен. Знаете, че бях в Управителния съвет по времето на Александър Томов. Извадили ме. В това няма нищо лошо, ама не трябваше касиерката да ми го казва. Аз от нея научих. И след това започна едно криене, страшна работа. Имаха да ми плащат една малка сума, около 4000 лева беше, за няколко месеца. И се започна едно "елате утре". Магистрала направих! Добре че накрая се намеси Вальо Михов. Ама не заслужавах такова отношение. Заради това няма да ме видите, докато те са в клуба. Точка!

- Разкажете нещо за семейството си.
- То не е за разказване. Всички знаете, че имам два брака. Ама при мен вместо за добре, стана за зле. Но какво да се прави. Първата ми съпруга Таня Димитрова в момента е в ГЕРБ. Стана депутат. Дъщеря ни е щастливо омъжена. Внучката е студентка в Англия,в Бирмингам. Вече е на 17. Платиха само за първата година. След това като на отличничка там й покриха всички разходи. Да знаете, образованието е огромна инвестиция в бъдещето на държавата. И там го знаят. Втората съпруга и синът ми живеят в САЩ. Не ме питайте за тях.

- Как минава един ден на пенсионера Якимов?
- Нормално.Виждам се с приятели. Играем карти, играем табла. Ето тези дни един приятел на Вальо Михов - Тончо Тончев, се похвали, че много е надобрял на табла. И го надвих с 3:0. Страшно съм добър! Той, Вальо, ми е втори баща. На него му казвам тате. Защото наистина е така. Този човек колкото направи за нас, ветераните, никой не е правил. Щяхме да сме забравени от Бога и от хората. Заради това съм му толкова благодарен. И това го напишете: много малко се сещат за нас, а ние не сме незаслужили. Поне пълнехме стадионите, не като сега. А Михов се грижи за нас. С Румен Янчев направиха чудеса за ветераните и като спряха, отново ни забравиха. Стойне Манолов ни прави турнир по Нова година - и на него благодаря. Такива жестове са важни за нас. Наградиха ме и на "Футболист на годината", защото съм навършил 70 г. До последно се чудех дали да отида на церемонията. Но Вальо и дъщеря ми ме навиха. Вальо дори ме подкупи с един костюм.

- А виждате ли бъдеще за българския футбол?

- Разбира се, че има бъдеще. Стига да се върнем към извора. Да накараме малките да играят. Все повече и повече. Да излязат на улицата, по стадионите. Това ще е трудно. Сега мъжете няма къде да играят, камо ли юношите. Клубовете обаче трябва да погледнат към тях, а не към чужденците, които се купуват на килограм. И тогава може да има бъдеще за българския футбол. Ако не, ще си останем на това ниво.