Лотар Матеус: Защо българинът не е на кеф?

Бившият треньор на националите ни по футбол Лотар Матеус издаде преди няколко седмици първата си автобиография „Всичко или нищо”. В нея той отделя една глава за преживяванията си в България, като думите му за българския футбол не са никак ласкави. За него времето му в София е най-лошият момент във футболната му кариера. Представяме ви част от написаното.

Ако сравнявам браковете си с футболна игра, то 70 до 80 минути тя протича всъщност страхотно. Започвах силно, поддържах резултата, но съвсем накрая губех една иначе почти спечелена игра. Играех най-бързите двойни пасове, центрирах красиво, а изведнъж се озовавах с празни ръце. Техниката ми не вършеше работа, двойните пасове отиваха накриво, а до центриране вече не стигах.

Президентът на БФС Борислав Михайлов и Лотар Матеус при подписването на договора СНИМКИ: “24 ЧАСА”
Ако животът ми бе футболна игра, то браковете ми ми взимат точки. Но в тях има и онези толкова положителни моменти – децата ми, приятелствата, срещите, трофеите в резултат на моята работа, връщането в игра след тежки травми. Въпреки непирятните заглавия в пресата и въпреки ударите под кръста, аз все пак съм късметлия. Със сигурност съм вкарал един-два гола повече, отколкото съм получил. Затова мисля, че животът ми е едно бурно и забавляващо 4:2...

Защото българинът не е на кеф

10 юли 1994 г., стадионът в Ийст Ръдърфорд, Ню Джърси. Световното, четвъртфинал, България срещу Германия. 47-ата минута. Нагласям си топката. 11 метра пред мен клечи Борислав Михайлов. 8 метра засилване и удрям с всичка сила срещу дясната греда. Михайлов се е решил обаче за лявата и скача натам. 1:0 за Германия и моят последен гол на световно първенство.

16 години по-късно. Офис в сграда, която плаче за събаряне в центъра на София. Обзаведена е с каквото има – източноевропейски мебели от времето на соца. Това бе централата на българския футболен съюз.

Лотар матеусд дава наставления на Благой Георгиев по време на тренировка на националния отбор по футбол. Халфът на руския “Терек” се ползваше с благосклонността на германеца, а след напускането му обяви, че няма да играе за България.
Отново стоя срещу Михайлов, когото наричат Боби. Този път обаче не сме по футболни трика, а носим костюми. Той е президент на съюза и ми подава ръка, за да сключим договора за следващата ми работа. Треньор на националния отбор.

Знаех, ч е българският тим играе футбол, който принадлежи на миналото, а не на настоящето. Българите нямаха клубни успехи, спонсори, не работеха с младото поколение. Затова и веднага признах, че при две загуби, направени преди мен, да се класираме за европейското през 2012 г. е невъзможно. Казах на Боби, че при такъв потенциал на играчите, трябва да планираме дългосрочно и да се концентрираме по-скоро върху световното през 2014 г. исках да преобразя българския футбол, да го изградя наново.

Вече бях говорил с Матиас Замер и той ми бе предоставил концепцията за работа с младите футболисти на германския футболен съюз.

До лятото на 2011-а всичко вървеше добре. За първи път играхме в Уелс през ноември 2010 г. Спечелихме. Следващата среща бе срещу Швейцария в Черна гора. Предишния мач с тях бе донесъл загуба. Този път завършихме с равен резултат. 5 точки в три квалификационни мача. Към това се прибави и победа срещу Сърбия с 1:0. Това бе най-добрият ни мач. И след това дойде лятната пауза. Тогава нещо стана. И до ден днешен не знам какво. Играчите забелязаха, че съюзът вече не ме поддържа.

Матеус дава автограф на софийското летище. Вдясно е четвъртата му официална жена - украинката Лиляна, с която той се разведе, докато беше старши треньор на България. У нас германецът е водил още двете си приятелки - кипърката Ариадне и полякинята Йоана. СНИМКИ: “24 ЧАСА”
В Сърбия всички искахме едно и също нещо - победа. Тогава спортният директор бе още сред най-добрите ми приятели. Той не говореше и дума английски, и дума немски, нито италиански, нито даже сръбски. Но въпреки това се разбирахме. Никойне работеше срещу мен. Връщайки се в България обаче усетих, че нещата се променят. Че хората се обръщат срещу мен. Нямах шанс. Загубихме една приятелска игра срещу Беларус. Най-лошият ни мач. Това не беше толкова лошо. Договорът ми бе дори удължен с ръкостискане с още 2 години. Михайлов се изправи пред медиите и обяви, че ще работим заедно до 2014 г. Дори ме прати в Бразилия за тегленето на жребия.

След това на дневен ред дойдоха два квалификационни мача - срещу Англия и срещу Швейцария. Оказаха се последните ми начело на България. Англичаните стреляха точно три пъти срещу вратата и вкараха три гола! Ние имахме шест удара срещу вратата и нито един гол. Ние правихме индивидуални грешки, англичаните - не. Мисля, че в София са вярвали в чудеса, които да ни помогнат срещу Англия. Срещу Швейцария пък наистина играхме лошо. Основната причина бе в това, че някои играчи не се придържаха към уговорената тактика. Планът ми бе да стоим в дълбочина и да използваме всяка възможност за бърза атака напред. Поведохме в резултата, но загубихме - не без вината на зетя на президента, който получи жълт и червен картон. 3:1. Тогава ми стана ясно, че това поколение няма нищо общо с поколението на Стоичков и Балъков, които ни победиха през 1994-а.

Когато на вечерята Борислав Михайлов не седна, както обичайно, на масата на треньорите, а при сина си - вратаря, забелязах, че нещо не е както трябва. Михайлов повече не се обади, а в някакъв момент ми звънна прессекретарят на българите, който ми прекрати договора и ме помоли да не идвам вече. Отново се бе случило. Посях, но хората, които трябваше да жънат, дори не благоволиха да поливат. За съжаление след това трябваше да се разправяме с адвокати, което намирам за ужасно. Защото в моите виждания футболът е честна игра. В нея човек стои зад думата си, а не си общува чрез юристи. Когато мъже на честта са си подали ръка, те спазват договорките.

В един отбор винаги се стремя към възможно най-голямото доверие. То е основата, с която може да се постигне нещо. Доверие към собственика, към президента, към всички, та чак до чистачката. Винаги съм работел за постигането на атмосфера, в която всички да могат да говорят открито един с друг, без страх. Разбира се, чистачката никога няма да има правомощията на президента, но и тя трябва да бъде ценена, точно както и портиера или шофьора на автобуса. Ние всички трябва да се придържаме към правилата. Не само към тези, които са в договорите ни, а и към правилата на поведение. Това означава уважение.

В такова преплитане на взаимоотношения треньорът обикновено е с най-лоши карти, защото зависи от всички, върху които всъщност трябва да влияе. Като се започне от журналистите, които понякога ми се е искало да убия, защото пак са написали поредната тъпотия. Но въпреки това ние трябва да сме на разположение на журналистите, на разположение на спонсорите, на изпълкома, на феновете, трябва да поддържаме егото на играчите.

При толкова много зависимости е цяло изкуство да запазиш индивидуалността си и да не прекланяш глава. В България тази система от доверие, откритост и уважение функционираше най-зле. Имах удоволствието да с езапозня с българския футбол и той да се запознае с мен. Изобщо не си паснахме.

На българския футболист не му е кеф да спазва дисциплина, да тренира, да става рано, да участва във видеозаседания, не му е кеф да обсъжда играта си след мач. Българският футболист няма кеф за нищо!

Разбира се не всички футболисти бяха такива, но са твърде много. Те изобщо не познаваха този манталитет да искаш да постигнеш нещо ужасно много и да се разкъсваш от амбиция. Забелязах освен това, че им липсваха и основни техники. Един национален играч не бива просто да подава пасове, от него се очаква, че има и поне малко футболна интелигентност, за да прави или участва в една добра игра.

Опитах се да обясня на играчите, че националният отбор е тяхната трибуна. Унгарските ми играчи схванаха това, представиха се добре, бяха купени и днес печелят милиони. Българите обаче бяха самодоволни, те не се впечатляваха от наставленията ми. Аз се опитвах да пробудя честта им с изречения като: “Вие сте избраниците! Можете да бъдете горди, че ще играете за страната си!”, но те дори не бяха заинтересовани. В едното ухо влиза, от другото излиза.

Ако исках да заплаша някого с изхвърляне, ме спираше президентът. Това бе табу! Попитах го: “Защо ме повика тогава, Боби? Нали искахте професионализъм, дисциплина, иновация?”

А той отговаряше: “Остави ги да се наспят. Защо да тренират по два пъти на ден Момчетата не са свикнали с това.” Не само не ми се помагаше, а и ми се пречеше. Опитвах се да намеря спонсори, но моите спонсори бяха отхвърляни. Българите искаха сделките за себе си, и вярваха, че всеки момент ще направят големия удар. Ама къде са им големите удари и големите сделки? И до днес ги няма.

По времето ми в България се случи и още нещо твърде не красиво. Манипулация чрез световната мафия.

Още от началото ми се видя странно, че президентът Михайлов настоява за една определен приятелски мач. България трябваше да играе срещу Естония, но не в България или Естония, а в Турция. Опъвах се - имам свидетели - седмици наред. Не исках този мач, защото за мен той бе напълно безсмислен. Исках приятелските мачове да са срещу елитни и атрактивни отбори. Естония не бе сред тях.

Знаех, че нито атмосферата ще се получи, нито ще има публика, а икономически мачът нямаше да има никаква полза. Но Михайлов бе непреклонен.

Имаше и други такива ситуации, в които българите внезапно трябваше да участват в странни мачове. Така например 4 месеца по-рано те играха срещу Саудитска Арабия на един стадион в Истанбул пред 150 души. Нямаше осветление и почти не виждахме топката. Бе ми казано, че рекламата иска този мач.

Каква е била истинската причина за мача срещу Саудитска Арабия, не знам и до днес. Наяве излезе обаче манипулацията на мача с Естония, който се игра пред 80 души. Днес той е зачеркнат от всички статистики.

Сега съм по-умен. Тогава обаче не подозирах нищо лошо, а се концентиррах върху работата си като треньор. Не подозирах, че е възможно играта да е манипулирана, а съдиите да нямат лиценз и да участват под фалшиви имена. След това останах като гръмнат, разбирайки, ч емачът е бил уреден от една тайландска агенция. При 2:2 съдиите свириха 4 дузпи и това привлече вниманието на разследващите.

За мен опитът ми в България бе като удар с нож в сърцето. Чувствах се измамен. Затова бе най-добре за всички да прекратим отношенията си.

Забележка: Откъсът препечатваме от вестник "24 часа".