За стадиона на Левски, на ЦСКА и другите

Излезе по-подробна информация за планувания нов дом на ПФК Левски. Клубът от София предвижда с инвестиционна програма на стойност около 20 млн.лева, да изгради поетапно стадион с капацитет от 28 хил.души, с възможност за разширяването му. Целият проект ще бъде завършен в срок до 2017-2018 г. като съоръжението ще бъде най-модерното в България. Ще отговаря на категория „3+” според изискванията на УЕФА – едно ниво под най-високите стандарти на европейската централа. Самото съоръжение ще представлява пететажна конструкция с помещения за спортисти, журналисти, персонал, фенмагазини и дори музей, паркинги, ВИП ресторант, ложи. Източникът на средствата за реализация на инвестицията е неясен за широката аудитория, като се знае само, че Т.Батков ще участва със свои средства. На този етап, няма да се ползват банкови заеми. Държавата и местните власти ще помагат само с бързото административно оформление на проекта.

Да си припомним, че в края на 2009 година излезе подобна информация за новия стадион или по-точно за инвестиционните намерения на новите шефове на ПФК ЦСКА. Дори и идейният проект на новото клубно съоръжение се появи в един от спортните сайтове у нас. Така идеите и думите се формализираха и придобиха обозрими очертания, което със сигурност е накарало всеки футболен запалянко на ЦСКА да мечтае за това как ще стъпи за първи път на новите трибуни и ще подкрепя любимия си отбор от тях. По информация на електронните медии тогава, проектът щеше да изисква финансиране в размер на поне 100 млн.лева, като се предвиждаше освен стадион за футбол, да се изградят над 10 зали за минифутбол, волейбол, баскетбол и тенис. Планирано бе да бъде построен модерен възстановителен център, клиника и фитнес. За да си върнат част от разходите, собствениците на ЦСКА съвсем естествено планираха съоръжението да разполага с магазини, ресторанти и други търговски площи. Въпреки мащабите на проекта, той нямаше да се простира на по-голямо от сегашното пространство на стадиона и да засегне парка в „Борисовата градина”.
       
В условията на финансово-икономическа криза, обаче излиза на преден план въпроса за източниците на финансиране на подобни проекти. Разбира се, за мащабите на националното стопанство и разбиранията на родния бизнес, цитираните инвестиции се считат за изключителни. До този момент в България имаше само още два такива проекта за нови спортни арени – този на ПФК Черно море (който по план трябваше да се открива през тази година) и този на бургаския ПСФК Черноморец (по предварителни разчети реализацията му изисква средства от 500 млн до 1 млрд..лв).
        
В годината на местни и президентски избори – 2011 г., къде предизборно, къде от национално и лично себелюбие правителството в лицето на премиера на страната и финансовия министър декларираха своята воля и помощ за българския спорт, в частност на родния футбол. Отличително е, че за първи път от началото на прехода се заявява такава помощ за спорта от страна на държавните власти. В най-общи линии идеята бе да се подобри материалната база на водещите футболни клубове в страната, която база да отговаря на повишаващите се международни изисквания и стандарти за провеждане на спортни събития. Съвсем естествено в публичното пространство се появиха и се въртяха най-различни идеи и догадки как това ще стане на практика. От публичните изяви, най-вече на премиера на страната стана ясно, че източниците за финансиране на тази амбициозна инвестиционна програма ще бъдат приходите от приватизация на апетитни, но неизползваеми спортни терени в столицата или в останалите градове (като Пловдив, за чиито клубове също се предвижда помощ) и приходите от акциз (по думите на премиера) върху он-лайн залаганията върху спортни състезания в страната.
        
Международният опит в тази сфера говори, че при много европейски проекти личат две форми на реализиране на инвестиции в областта на спортната инфраструктура, а именно частна инициатива и/или публично-частно партньорство с местните власти (тук заслужава да споменем новия стадион в Букурещ и новото съоръжение на френския Лил). При частната инициатива съществуват два основни канала на финансиране на подобни проекти – чрез собствени (на собственика на клуба/акционерите) капиталови средства или чрез заемни средства (като тук изборът може да бъде между банково инвестиционно кредитиране или емисия на корпоративни облигации на местния или международен капиталов пазар). При текущата финансова и пазарна конюнктура, трудно би се осигурило адекватно банково или пазарно финансиране на проекта или това ще стане, но на по-висока цена. Защото в момента банките в България поддържат по-високи от средните за Европа лихвени нива по своите кредитни операции. Допълнително не се знае и какво ще поиска една банкова институция в замяна на кредита, какъв актив може да обезпечи това финансиране. Това може да са правата върху името на новата арена – например да си представим „Булбанк Уникредит Арена” или „ПИБ Арена”, но също така и друг имот на кредитоискателя. От друга страна една банкова институция би имала полза от участие в реализацията на подобен проект поради спортните традиции в България и футбола в частност. Защото, ако се реализира този проект преди другите в страната, то това ще има силен социален отзвук, не само сред многобройните фенове на двата най-големи клуба например, но ще удовлетвори една потребност на цялата нация – модерен европейски стадион, достоен да покрие стандартите на УЕФА и ФИФА за провеждане на футболни срещи.

Факт е, че съвсем скоро тези правила ще важат за България и няма да има отстъпки. А след това, ако няма други подобни проекти, то България няма да има стадион, на който да се играят международни срещи, прибягвайки до някоя съседна страна. Това би било срамно за цялата нация и самочувствието й на такава със спортни традиции и успехи.

Алтернативният вариант – финансиране чрез облигации едва ли ще намери достатъчно на брой купувачи (инвеститори) на ценните книжа дори на международна сцена, защото в българския футбол все още няма нищо ценно, а формата на собственост на клубовете предполага еднолично управление на съмнителни стопански субекти. Това от своя страна ще носи със себе си по-висока обещана доходност на инвеститорите, в сравнение със средната за пазара. Това пак би отново оскъпило или направо направило невъзможно финансирането.

Именно поради всички тези причини би било по-добре да се избере друг източник на реализация на проектите – публично-частно партньорство с местната „столична” власт, а не с централната власт. Една община би могла да набере средства чрез емитиране на публична емисия от облигации. Друг е въпроса дали общината би се съгласила на този вариант и би припознала реализация на такъв проект като общински инвестиционен проект. Защото публичната емисия облигации има, както предимства, така и недостатъци.

Предимствата на този вид финансиране за такива проекти са:

Първо, общинските (муниципални) облигации са по-ниско рискови и следователно имат по-ниски разходи за обслужване на дълга по тях.

Второ, облигационния заем не изисква обезпечение, както е при банковото кредитиране.

Трето, публичните облигационни заеми позволяват гъвкаво управление на общинския дълг. Извън чисто финансовия аспект реализацията на проекта има и вече споменатия социален ефект, което може да бъде стимул за общината да участват в проекта. Социалният ефект ще е голям, тъй като града и държавата имат нужда от такива съоръжения, иначе има опасност страната да излезе от календара на международните футболни турнири, както на национално, така и на клубно ниво.

Ако иска да бъде подсигурена и да защити публичния интерес общината може да поиска в замяна на участието си в даден проект друг имот от клубовете (например в случая на ЦСКА - комплекс Червено знаме! След построяването на Зала Армеец този вариант отпада за клуба), който да продаде за да си върне капиталовложенията или да отдаде на концесия за получаване на регулярни постъпления в градската хазна. А това ще финансира и дългосрочно предлаганите от страна на общината местни публични блага.


От друга страна публичната емисия облигации има негативни страни, което носи риск за общината и би я отказало от проекта.

Първо, публичният облигационен заем предполага предварително получаване на кредитен рейтинг и добро финансово състояние на общината. Много общини не отговарят на условията за добра кредитоспособност, независимо, че разполагат с интересни възможности за инвестиции. Общини като София и Пловдив обаче нямат такъв проблем.

Второ, временно свободните постъпления по дългосрочния дълг до момента на тяхното влагане в проекта могат да бъдат инвестирани само в български държавни или общински ценни книжа.

Трето, публичният облигационен заем изисква текущо разкриване на информация за общината – емитент и контрол от страна на Комисията за финансов надзор. Така, въпреки негативните нотки, подобен проект може да се окаже сигнално средство за столичани и бизнеса, че общината не е корумпирана. А това само ще е от полза за общинската администрация и ще носи прозрачност. Последното би стимулирало инвеститорите да насочат ресурсите си към общината и нейните основни проекти.

Четвърто, използването му повишава значително финансовия риск на общината. Не трябва обаче да се подценява и интереса на частния партньор в тази схема. Собствениците на футболните клубове също трябва да се съгласят на условията на общината, които тя ще предложи за участие в проекта. Оттам клубовете, като търговски субекти, преследващи печалбата, трябва да направят анализ на разходите и ползите от това сътрудничество и ако то не ги удовлетворява да търсят други инвеститори или други колективни схеми на финансиране и реализация на проектите си.

Като цяло възможността държавата чрез държавния бюджет да се включи и ангажира в реализацията на подобни проекти е целесъобразно само при значимо спортно събитие, на което се очаква страната да бъде домакин – Олимпийски игри, световно или европейско първенство по футбол. В близко бъдеще обаче, България не се очертава да бъде домакин на един от тези форуми, така че спокойно може да се отпише този вариант.

За сметка на това е необходимо да се проучи европейския опит (дори балканския) или да се прибегне до други видове партньорства между бизнес и държава (централна или местна власт) в рамките на закона, които да допринесат за създаването на максимални публична ползи при най-нисък възможен обществен риск и разходи.