Да си спомним за един безсмъртен пример, за да не ни забравя и Господ

Публикувано на: 20.02.2013 14:02

Автор: Христина КОЛЕВА, Агенция Фокус

©monitor.bg
Николай Колев, Мичмана
Странен народ сме ние, българите. Обичаме да страдаме, да плачем, да терзаем душата си. Почитаме светците си в деня на тяхната кончина. По стар тракийски обичай пеем, когато ги заравяме в земята, вместо да погледнем нагоре към слънцето и да видим, че те са там, в небето, светли, ведри. За нас, спортните журналисти, има един светец. И днес е денят, в който сме длъжни да си спомним за него. Защото именно днес щеше да навърши 80 години. Но остана безсмертен - Николай Колев - Мичмана.

Стилът, който новото поколение български журналисти гради в момента на развитието на новите вече демократични спортни медии, е по-дързък, по-интересен и за зрителя. Уроците, които историята ни дава в началото на телевизията у нас, определят по-нататъшното ни развитие. Всеки търси своята идентичност. Плод на емоции или рационално мислене, всеки член на аудиотрията намира най-интересната за него личност след чутия коментар на даден мач, направената лична оценка на срещата в ефир, собствения поглед. И преди всичко зрителя цени искреността като качество на човека отсреща. Ей за това днешния зрител няма любим коментатор.

Единият от спортовете, които помагат да се открият професионалистите, е футболът. Още в зараждането на телевизионната спортна журналистика у нас един от пионерите Людмил Неделчев казва за този спорт и връзката му с подсъзнанието и журналистиката:”Защото журналистът пише и не пише за други спортове, но във футбола си сверява часовника - с мнението на зрителите, с умението да бъде желан или отречен от тях.”

В началото спортните журналисти, коментиращи футбола, са били избирани с конкурси, които обаче не издържат теста на времето, защото именно в първите години опитът и талантът на начинаещите са били оценявани единствено от публиката, а и не е имало единни критерии за оценка на журналистическите способности. Във всички останали спортове телевизията разполага с утвърдени вече имена- Васил Манченко - в баскетбола, Сашо Диков- в ски спортовете, Васил Парушев - в гимнастиката, Николай Чупаров - в тениса, Иван Греченлиев - във фехтовката и др., които обаче пренасят своето професионално знание от състезателния подиум като спортисти директно пред камерата и микрофона в телевизията, но няма един, който да е натрупал своето знание и да упражнява уменията си от чисто журналистическия свят. Усилията около конкурсите намират смисъл по-късно.

Появява се образецът в спортната журналистика - Николай Колев–Мичмана. Още през 60-те год. на 20 в. Българската телевизия има своя първи професионалист в света на коментаторската дейност на футболни срещи, въпреки че едни от най-знаменитите си коментари Мичмана прави по време на хокейни срещи в Гренобъл (1966 г.), на Зимните олимпийски игри отново в Гренобъл (1968 г.), Олимпийските игри в Москва и редица други състезания извън футбола. Рубриките, в които участва- „Спортен екран”, „Школа за спортния зрител”, Накъде в неделя?”, „ Мозайка”, са предаванията, в които Мичмана показва и учи новите си колеги на постоянство, водене на диалог пред камерата, уравновесеност на гласа и безпристрастност - задължителни качества на спортния журналист.

Майсторството в коментара определя неговият колега Людмил Неделчев:”Зрителят на всяко спортно предаване очаква нещо повече от това, което става на терена. Именно в тези малки „клюки”, които умерено трябва да допълват главното събитие, е „солта” на добрия коментар.” Още през 1974 г. Мичмана показва на младите си колеги как трябва да се справи един спортен журналист с властите, когато треньори и състезатели не желаят да говорят. Българският национален отбор се е класирал за финалите на световното в Германия, а Николай Колев, Людмил Неделчев и Никола Ексеров коментират отделните финали.

За да скрият обаче, че отборът не е достатъчно подготвен тактически да атакува отборите на Швеция ,Уругвай и Холандия, от щаба на отбора отказват интервюта. Но на хиляди километри от България без материал журналистите не желаят да коментират мачовете. Все пак тогавашния председател на БФФ Данаил Николов и старши треньорът Христо Младенов се съгласяват да издадат нещо от „кухнята” и още с първите си думи доказват, че тактиката е грешна - съставът не е уточнен, а и се предпочита по-дефанзивен футбол срещу по-бавния, но техничен съперник.

Мичмана и колегите му оправдават доверието на зрителите, които изпитват глад за информация преди срещата, а и по-точна и по-достоверна информация от предадените директно думи на ръководството едва ли би могло да има в очите на аудиторията, която вече е подготвена за бъдещото поражение на отбора.

Първите уроци на Николай Колев-Мичмана се врязват дълбоко в
съзнанието на всеки начинаещ журналист. Всеки от нас няма да забрави и последните след стотици коментари на култовото вечно дерби между ЦСКА и Левски, след мачовете на националния отбор по време на световното в САЩ през 1994 г., 9 олимпийски цикъла, 8 световни и 7 европейски първенства по футбол. Според него, най-емблематичните мачове на българския национален отбор по футбол са тези срещу Англия на Албиона (1:1, с гол на Георги Аспарухов) и срещу Германия на световното първенство през 1994 г. в САЩ (2:1 за България). В коментара им той влага емоция, която също е качество на съвременния спортен журналист. Умението да се владее тази емоция също задължава журналиста да бъде отговорен към зрителя. За работата си на спортен журналист Мичмана има 3 култови фрази -"Конструкцията на изречението в българския език е такава, че пречи на доброто темпо на спортния коментар.", "Господ е българин!" - след гола в 90-тата минута на Емил Костадинов срещу Франция на ст. "Парк де Пренс", с което националният ни отбор се класира за Световното първенство по футбол в САЩ-1994 г., и „Най- много обичам да коментирам възможностите на футболистите на ЦСКА, когато играят и губят в резултата от Левски”.

20 години след гениалната победа на България над Франция през ноември 1993 г. думите на Николай Колев – Мичмана и колегата му Петър Василев остават паметен урок за всеки начинаещ журналист със своята премерена емоционалност: „Николай Колев - Мичмана: Все още не знам как ще завърши този мач. Има две-три минути до края, но едва ли ще сгреша, ако кажа, че ние дълго време ще търсим такъв френски отбор. Французите с почти нищо не показаха, че ни превъзхождат, и това, че резултатът е 1:1, се дължи преди всичко на нашите слабости. Мисля, че към вратаря и защитниците не можем да имаме особени претенции - няма нищо чудно в това да се пусне един гол тук. Но в средната линия и особено в атаката всички наши футболисти са длъжници, може би с изключение донякъде на Краси Балъков, и то с играта му преди почивката.

Петър Василев: Старае се според мен и Костадинов, не само заради попадението му.

Мичмана: Разбира се, прекрасен гол. Но от тези трима наши играчи, от които, както се пише, се страхува цяла Европа, се очакваше много, много повече.

П. Василев: Естествено, ако така завършат нещата, ще се стигне до закономерен изход на борбата в шеста група. Французите допуснаха колебания, но срещу преките си съперници, все пак на това турнирно равнище, което да им донесе целта. Ние ще съжаляваме, че това наистина талантливо поколение български играчи минута и 15 секунди преди края на редовното време изпусна участието си на световните финали. Може би още един шанс ще имат тези футболисти в своята кариера. Той ще бъде на следващите европейски квалификации, но тук, на "Парк де Пренс", лично аз очаквах да играем далеч по-активно в атака и в средата на терена. Жалко, че цялата тежест в тази невралгична зона на футбола - в центъра на полето, падна върху плещите на двама играчи. Балъков даде всичко, на което е способен. Лечков не издържа физически в този двубой. Плътното покритие срещу нашите нападатели от страна на френските футболисти свърши работа. Жинола...(б.р. - настъпва кратко мълчание с леко объркване). И вече може би последен шанс за нашите. Ако успеят да изнесат топката в близост до Бернар Лама, Костадинов влиза на скорост, да видим... и стреля. ГОЛ!

Мичмана: Господ е българин тази вечер!

П. Василев: Господ е българин!

Мичмана: Господ е българин тази вечер!

П. Василев: Господ е българин! Не зная, не зная какво ще става тази вечер в Париж, уважаеми зрители. Невероятно! 50 000 души са като попарени. Редовното време изтече. Емил Костадинов с великолепен удар простреля Бернар Лама. Всичките тези думи, които казахме за шанса, за спортното щастие, се сбъднаха. Иска ми се само едно - Лесли Мотръм, иска ми се веднага да свири последния съдийски сигнал, защото вече се играе една минута повече от тези 90. Не зная вие как се чувствате в България - аз просто, просто трябва, трябва да спра. Защото иначе сърцето ми може да не издържи този велик миг на българския футбол.

Мичмана: Всички да целунем Емил Костадинов - героя на този мач.

П. Василев: Заслужава, заслужава Емил Костадинов. Вече да гледаме към хронометрите. Ето го и края - България за шести път е на световни футболни финали. Ето го целия наш щаб. Ето ги българите да ликуват на "Парк де Пренс". Сега вече мога, уважаеми зрители на футбола, да ви кажа - моята прогноза бе 2:1 за България. При този двубой тя се сбъдна. Невероятна радост на "Парк де Пренс". Вярвам, че в този момент цяла България е на върха на щастието. Искахме тази футболна победа, г-н Колев, и тя дойде. Може програмата да удължи малко времето, защото този миг наистина е невероятен.

Мичмана: В такива прекрасни мачове не бива да се акцентира вече върху спортно-техническите качества на играчите. Наистина нашите блестящо завършиха доброто си представяне в тези световни квалификации.”

От стилово-езикова гледна точка Мичмана остава ненадминат модератор на коментара и на разговора с гостите. След смъртта му Сашо Диков, програмен директор на “Канал 3”, в предаването “12 плюс 3” на БНР възкликва:"Николай Колев – Мичмана ще остане уникално явление в нашия спортен живот. Николай Колев – Мичмана е един от малкото, които имат свой уникален стил и с години ще се помни като неповторим в журналистиката. На Мичмана дължим идеята за неделно спортно предаване. Трудно се възприема факта, че тази легенда може да я няма вече”, а президентът Георги Първанов пише в съболезнователната книга "Отиде си Гласът на българския футбол."

Пак ще помним един ден в българската история на спортната журналистика - 10 юни 2004 г. Тогава си отиде Мичмана, за да остане завинаги с нас. Думите му още отекват някъде там край пълния „Васил Левски”, където бяхме деца, гледахме Стоичков, Лечков, Туньо и Боби, цялата Пенева чета с ония големи и жадни емоционални очи – неговите.

На 10 юли 1994 г., месец след рождения ден на Мичмана, той изживя звездния миг за всеки спортен журналист – една велика българска победа над бивш световен шампион – „Джайънтс Стейдиъм” ликуваше след успеха с 2:1 над Германия. В онова нашето американско лято, ама тогава всички бяхме заедно – и журналистите, които не взимаха под масата, и футболистите, и държавата. А от днес и държава нямаме. И добре,че Мичмана не вижда разкола – между „Златните” в БФС, в църквата, в парламента, по трибуните, че сигурно щеше да си върне думите назад. Защото и малките деца знаят, че Господ вече ни заряза и се отказа публично от българското си гражданство