Телефонът ми като цяло е издръжлив, но буквално каталяса от ентусиазирани обаждания на мои приятели и съмишленици, които на свой ред предлагаха собствено производство мисли по темата с кармично обременения Левски. Бяха и са ентусиазирани на макс.
Аз обаче имах абсолютно същото усещане, както през 1989-а. След първата тотално незабравима епопея срещу Антверп на реванша. Тогава веднага звъннах на баща си, който ме е посвещавал във вярност и любов към ЦСКА. И той ми каза: "Не мога да повярвам, че аз, точно аз, в момента няма да мога да си намеря място от яд за това, което направи Левски. Много ме е яд!"
Него вече го няма, за да му звънна отново. Но се чувствах точно по същия начин вчера. Докачен на национална чест. Освен това, за разлика оттогава, сега познавам лично някои момчета на сините от деца. Става смесено.
Но най ме заболя извън емоциите. Заболя ме професионално. Националният от отбор, на връщане от Япония, отупа 100-годишният казахстански футбол и му прибра 100-тици хиляди долари. Някак логично.
Но 100-годишният български Левски бе, като немощна старица в телевизионен репортаж за дълголетието. Неконтактна и съсухрена старица, с объркан говор. Отбор с отровна футболна несъстоятелност. Откровено неграмотен на терена, така както бе неграмотен и през миналия шампионат у нас. Но протекториран. Или попадал на съперници, в чийто редици има играчи, които плачат, ако Левски е загубил. Сбъркан манталитет, сбъркана организация, сбъркано управление. И в клуба и в първенството.
Беше ме срам пред телевизионния екран и изобщо нямах настроение. Започнах да се притеснявам и след първата част на мача между Ботев и Астана. "Канарчетата" направиха шоу, но гостите съвсем не бяха тази неорганизирана орда, която се разнесе по терена в Павлодар с жълти екипи.
Аз не се присмях на Левски. Защото това е все едно да се присмивам на себе си. Често се надсмивам над собствената си суета, но това е друго. Вероятно защото не съм шоп, на мен никога не ми е пасвало странното шопско заклинание: "Не сакам я да съм добре, сакам Вуте да е зле!".
Огромният проблем е, че подеянският "Вуте" е проекция на собствената ни футболна регресия. Ботев показа много и прекрасни изпълнения, но с огорчение гледах през първата част един много дисциплиниран, организиран и отлично подготвен тактически отбор на казахстанския Астана. За да подчертае още повече колко много тайни се появиха за "добрата стара българска школа", както обича да ни определя един мой италиански футболен приятел Андреа Иноченти.
Да и в казахстанския Иртиш има по някой чужденец. Но пък какви само. Двамата голмайстори срещу Левски са узбеки - Камолидин Мурзоев и Улегбек Бакаев. Първият дори е новобранец в тима. Честно казано, до вчера знаех за узбеките, че са отлични ездачи и скотовъди. Много добре знам, че териториите на 28-милионната държава са били част от Персийската империя. Защото се увличам от дете по археологията. Зная отлично за Ахеменидите, особено за Ахеменида Кир. Александър Македонски също се е "разписал" там. Посланик в Узбекистан е мой приятел и ментор, голям привърженик на ЦСКА. Той е в отпуск и час преди мача на сините в Павлодар се видяхме. Всичко едва ли не знам за Узбекистан.
Но със сигурност не знаех, че имат играчи със значително по-високо качество от упражняващите футбол във водещите български клубове. Много по-добри от 15-разредните небългари.
Защото ако отборът е с трайно българско присъствие, вероятно няма да му е все едно как ще се прибере в София. В събота по обяд. И срамът не е безплатен. Всичко си има цена.
Но най-тревожното е, че няма индикации за туширане на процесите на мафиотизиране на първенството, а оттам възраждане и модернизиране на методиките на "добрата стара българска школа".
Ако не го направим - жална ни майка! Ще си останем само с иначе остроумния фолклор. И с непреходната надежда "Вуте да е зле!".
