ЦСКА излезе в следната, изцяло българска формация: Румен Ненов, Зарко Мачев, Христо Войнов, Милен Радуканов, Росен Кирилов, Филип Филипов (70- Мартин Горанов), Милен Петков - не е бъдещият национал със същото име (65- Мартин Зафиров), Стойчо Стоилов, Петър Михтарски, Викторио Павлов, Христо Коилов.
Срещу нашите момчета във формацията на Марчело Липи излязоха световни величия: Перуци, Ферара, Ярни, Торичели, Порини, Мароки, Ди Ливио, Дешан, Виали, Такинарди, Раванели (68-Дел Пиеро). Този мач е дебют в Европа на все още ненавършилия 20 години Алекс дел Пиеро.
Резултатът и убийствения гол на Милен Радуканов се помнят извънредно добре.
Но аз си спомням и реакцията от обратния лагер. Това бе време на остри страсти и омраза в обществото, до известна степен обрани за първи път, заради успехите на националния отбор в САЩ и настъпилия естествен национален порив, довел до изваждането на българските знамена от скрина и първата обща радост по улиците.
Та когато си гледал световните Стоичков, Балъков, Лечков, Емил Костадинов, Трифон Иванов, Ивайло Йорданов и т.н. в САЩ, месец при мача срещу Ювентус, е нормално да те притеснява формация съставена от Зарко Мачев от село Ореш, почти непознатият Христо Войнов, още почти голобрадите Милен Радуканов,и Росен Кирилов, игралият някъде халф от град Левски - Милен Петков, новобранци, като Мартин Горанов и Мартин Зафиров. А и в шампионата отборът съвсем не тръгна толкова добре.
И все пак ЦСКА победи. С 3:2. Голмайстори: 0:1 Порини (39), 1:1 Михтарски (44), 2:1 Радуканов (70), 2:2 Дел Пиеро (76), 3:2 Михтарски (82).
Тогава дори враговете признаха. Спомням си доскорошният главен редактор на ултрасиният вестник "Демокрация", който гледаше зад мен мача. Енчо Мутафов възкликна: "Има нещо магическо в ЦСКА. Само те могат да направят такъв подвиг срещу такива играчи и такъв клуб".
Вчера срещу Локомотив Пловдив асоцирах точно с този мач. Повече заради цветовете, а и заради прякора, с който се кичат пловдивчани именно заради цветовете. В състава на гостите нямаше и намек за някой от класата на тогавашните играчи на Юве.
Но я да видим ЦСКА: Черни - познавам го от хлапак. Може да е всичко, но не е и бегло копие, освен на ръст, на Румен Ненов. Венци Василев от Перник. Сърцат като Зарко от Ореш, но още между смущението и славата. Апостол Попов, колкото и да уважавам, като разумен играч не бих си и помислил да поставям до Войнов и Росен Кирилов. Дюлгеров се доближава до несъвършенствата, но сърцатостта на Фичо. И т.н., и т.н.
Но точно преди седмица бяхме отчаяни. В мача срещу Банско, с отбор от собствените ни кадри основно, ситуацията изглеждаше трагична, а мисията невъзможна. Тогава Марсиньо изглеждаше, като Марадона, а срещу Локомотив просто "спука гумите" през второто полувреме.
И все пак, за няколко дни ЦСКА излезе от реанимацията, след петилетен опит за умъртвявяне.
И знаете ли защо? Защото, както казваше левскарят Енчо Мутафов: "Има нещо магическо в ЦСКА".
Така е. И то е кармично. И за играчи, и за треньори. Дори само за две денонощия магията успя да упои например роден в Париж сенегалец, станал за час и половина любимец на публиката и роден в Южна Сърбия бек, дал сърце и душа, каквито се отглеждат само и единствено под червената фланелка. Най-симпатичният сърбин в българския шампионат от много години насам.
Локо не е Юве, освен на прякор. Но очакването беше същото. Резултатът в сърцата на феновете - сходен. Дори и за тези, които по обясними причини не помнят ЦСКА - Юве от 13 септември 1994 година.
