Та общо взето ситуацията на 17 ноември 1993 година беше такава. По това време работех в "Труд". Владо Памуков бе пратеник на вестника в Париж. Изневиделица получихме шанс за класиране, след издънката на Франция срещу Израел на собствен терен предния мач.
Тогава мобилни връзки нямаше, Интернет също. Пратениците предаваха много често откъдето намерят. И по тази причина винаги един подсигуряваше пратеника от София. Независимо дали е футбол или нещо далеч по-незначително. Пратеникът беше всичко. Случвало се е да звъннем от улична кабинка и да продиктуваме номера и да ни потърсят например.
На полувремето Владо звънна от няакакъв телефон на стадиона. Говорихме набързо. Той беше голям оптимист. "Абе играем по-добре от тези. Ще видиш, че ще ги бием", помня, че ми каза той.
След гола на Емил в 44-ата минута и 58-ата секунда на второто полувреме нещо се случи с мен. Остана ми спомен от белия таван . Това е явно от изригването след гола. Със сигурност единственият случай, в който съм изпадал в амок. Помня още някакви прегръдки с Никола Кицевски в коридора на редакцията.
Вероятно беше минал поне половин час, когато се върнах в съзнание и се сетих, че трябва да подсигуря Владо, а графикът беше много къс. Попитах. Оказа се, че Владо не е могъл веднага да предаде текст и колежката Ваня Влашка, като видяла че съм се пренесъл в друг свят, взела нещата в свои ръце, написала и предала информацията за печат.
Гледал съм по телевизията "екзекуцията" на Аякс, на живо "екзекуцията" на Нотингам, още повече същинската на Ливърпул. Много неща съм видял в половинвековния си живот. Но без съмнение 17 ноември 1993 година бе най-емоционалният, най-яркият футболен ден в моята памет до момента. След това историята вече е обща. И за отбора и за нацията. Защото на 18 ноември имаше заглавия за "щастливите овчарчета" от националния отбор, които ще бъдат бити като тъпан на сватба в САЩ. Много хора така и не вярваха.
Днес Владо продължава да работи в "Труд", аз съм ясен, а Ваня Влашка живее в Чикаго.
