Разтревожен съм след първите 7 години

 

За последен път бях новогодишно на централния софийски площад преди 7 години. Радвахме се с всички. Че доживяхме членство в Европейския съюз. Имах и лична нужда от това, защото кариерата на единия ми син зависеше от това да го признаят за европеец. При това на територия, на която са се замерали с каменни брадви, когато ние сме писали със собствена азбука. Беше красиво. Плетеница от мощни лазерни потоци покриваше в зелено множеството.

 

31 декември 2013-а. Около 22.30. Минаваме спокойно и с добра дума пропускателния пункт до Националния археологически музей. Все още е рехаво. Не повече от 3-4 хиляди са се събрали пред сцената. Българската национална телевизия е по-готова и по-модерна технически отвсякога. И професионална. Ще предложи скъпа продукция. Hо пък лъв трева не пасе. Впечатляващо разположение на камерите, световен клас осветление и мултимедия, любимата ми семпла сценография, изпипана режисьорска работа, млади, симпатични, макар и леко притеснени водещи. Шоуто започва. България вижда блясък, тя вижда цветове. От централния площад на София. Точно този площад трябва да внушава оптимизъм, да препраща енергия.

 

Със съпругата ми заставаме приблизително на същото място, както преди 7 години. Само дето сцената е пред фасадата на Гранд-хотел "България". Тя харесва Мария Илиева и леко си танцува, а аз наблюдавам хората. И прииждащите също. Това не са онези отпреди 7 години. Усмихнатите, щастливи и изпълнени с надежда.

 

Те идват, за да се слеят и вероятно да избягат поне за малко от себе си. Старец, влачещ обутия си в скъсани обувки десен крак, измъчен и безлик продава българския трибагреник. С къс прът, без герб. Облечен е с горна дреха, част от униформата на някогашните милиционери. Или е бил, или е взел дрехата отнякъде. Много възрастен. Този човек не бива да прави това. На връх Нова година. Той трябва да е на топло, заобиколен от близките си, или заобиколен от тях сред множеството и да разказва. Ако е бил лош, то да знаят какво не трябва да правят. Ако е бил достоен стражевик, младите да знаят. Ако е работил и създавал, младите да се гордеят. А той, милият, на студа. С тъжно и бледо лице, на едно тъжно място. България не вижда този цвят на централния софийски площад. Преобладаващо черно-сив.

 

Идват и видимо голяма група емигранти, бежанци и Бог знае точно какви. Африкански с бели качулки, за да не се загубят в тъмното, такива с арабски черти. Дори един си купува знаме от стареца. Някои се опитват да танцуват. Снимат се. В новата си европейска надежда.

 

Група гелосани педалчета почти се отрива у нас и ме хваща топла вълна за миг, но се усещам, че и без мен, не е като преди 7 години, за да усложнявам настроението. Джебчия се оглежда около видимо злоупотребил с пиенето байчо някъде в моята възраст. Полицията също го е фиксирала и не дава шанс на крадеца. Недалеко бай Тъп е бръкнал в джобовете на анцуга, дърпа от цигара, без да я хваща, гледа, като неандерталец нова тояга и изобщо не отчита сцената. Зяпа застарелите госпожи и кой знае какво се върти в кухините му над раменния пояс. Носи се типичната за греяно вино миризма. Има наблизо казани.

 

Дует "Ритон" пее. Създава настроение. Докато наблюдавам хората увредената ми от редакторски рефлекс глава лови, немодерни, дори обидни днес думи в поредната песен. Пеят за циганин. Хайде сега. А ромите? Те бяха основно между хората и около дамските чанти, а нелепо облечени чаавета пред "Шератон", с още по-нелепи сурвачки. 

 

Множеството вече е трудно изброимо. Започва около фонтана пред Президентството и става чувствително наситено напред. И около нас. Броим 10, 9, 8 ... - Нова година...Химна, Многоя лета и неофициалният химн "Дунавско хоро" на моя знаменит земляк и диригент на 36-ти пехотен козлодуйски полк Дико Илиев. Играе множеството, дори неврокопската танцова трупа го прави на сцената.

 

Следват нови и класически песни от пиринско. Отново редакторският ми рефлекс отчита нови елементи в пиринската лексика, като "голям купон", например. Хилядите танцуват, някак повече се опитват да се усмихват. Малка група стои, като кръпка сред множеството, със самоделки и транспаранти "Оставка". "Брала мома капини из попови градини...", пее Николина Чакърдъкова. Хората танцуват.

 

Още колко ще танцуват? Още колко години? Това не са същите българи. А минаха едва 7 години. Колко време ще ни бъде нужно да слушаме, като част от себе си и африкански ритми с приблизителен текст "Куту, куту, писанка у"? Не съм расист. Просто се питам.

 

Тези дни легендарният Джоко Росич обобщи, че от България си тръгвали само слабите. Кои сме ние да съдим и да слагаме етикети!? Всеки има право да избере своята зависимост.

 

Но нека си го кажем, преди да продължим. Колкото и да не е красиво, колкото и да не е приятно и да присяда от неговата истина.

 

В часовете по история, още от мънички, ни разказваха предсмъртната заръка на Кубрат към неговите синове. Помните - притчата за снопа със съчки. Но и помните, че синовете му тръгват в различни посоки. Още тогава дават знак за родова специфика.

 

Идваме горди на Балканите. Забиваме конската опашка и отвоюваме тази земя. За себе си. Но и не спираме да сме безпаметни. Липсата на памет и единение, още повече - липсата на силни водачи ни е закопавала за векове. И все така.

 

В края на 70-те, още по-силно през 80-те, българските, а и не само, политически анализатори заговориха за трайна тенденция към неоглобализъм и неоимпериализъм. Така се говореше тогава. Днес никой не ползва такава терминология. Но днес светът е глобален, особено за печелещите от него и васален, особено за трайно губещите.

 

На централният софийски площад нямаше само цветове, имаше много измъчени лица на васали. Целта на империите е да акумулират богатствата, природни и рационални от човешката дейност, за себе си. Докато другите танцуваха, се питах колко още ще издържим. Три от големите германски вериги имат стотици обекти в България. Стоките в тях над 50 процента са гръцки. 30 процента от банковата ни система е гръцка...Водещото ни право е да им даваме и последните си пари. Моята любима Германия даде на Гърция милиарди, но ние плащаме и траем. Ние сме територия. Все още ли мислим, че сме си я отвоювали от Византия!?

 

Ние бяхме територия и преди. С известна разлика и нея също трябва да уточним. Преди години произвеждахме и изнасяхме. Достигнахме нива на търговски баланс над 2 към 1 в полза на експорта. Просто защото тогавашната система ни осигуряваше необятни пазари. Разбира се и посока, която не се променяше. Днес ние сме пазарът. Малък, беден, но пазар. Както казах неотдавна, почти сме готови да преминем на плазма. Защото ни изпиха кръвчицата.

 

Както споменах, България е патила фатално, когато не е имала водачи. И когато е била разделена до самоубийство. Последното голямо следствие продължи 500 години. Ние си знаем, че съединението прави силата, но сме и внуците на Кубрат. Предпочитаме различните посоки.

 

Съжалявам, България няма лидери и днес. Само преди дни ни ошамариха за "Южен поток". И с право. Нали напирахме за "евро-атлантически ценности"? Каквото и да означава това. Нали така горещо желаехме да сме част от Съединените европейски щати, наричани Европейски съюз. Кой тогава ни дава право да правим, каквото и да било, без нужната за това санкция на Брюксел. Все едно в Калифорния да си направят самостоятелно някакъв газопровод от Мексико и това да не е координирано с Вашингтон. Иска ми се да го видя.

 

България има спешна нужда от избистряне на национална стратегия, включително демографска и културна, нужда от разиграване на сценарии. Съзнавам колко много искам. Защото днес България няма лидери. Излъченият от обществото и обстоятелствата елит е страхлив и нищожен.

 

 

Кой тогава ще съди напускащите пределите на тази свещена земя? И кой има право да ги клейми като слаби? Миграцията към по-добър живот е многовековен процес. Често познат и като Велико преселение на народите. Днес войни между развитите и богатите не се водят. С оръжия. А със средствата за безпощадното унищожение на влияние. В името на невидимата империя.

 

Добрата новина. Концертът на централния софийски площад мина под мотото за подкрепа на кандидатурата на София за културна столица на Европа през 2019 година. Добрата новина не е само кандидатурата. Тя иде от българския "Бродуей". Онази част от "Раковска", която е затворена между "Цар Освободител" и "Граф Игнатиев". Нашите театри. За 3013-та през тях са преминали над 1 000 000 (един милион) зрители!!! Само през "Военния" са над 100 000. За сравнение на мащаба ще отбележа, че за 2013 година най-гледаният български клуб ЦСКА е имал общо 109 310 посещения на своите домакински мачове.

 

Имаме изключително силни образци в областта на културата. Но е въпрос на елитарна култура да бъдеш управленец и да се възползваш от нейните оръжия.

 

Обществото е болно, територията България е в етап на свободно падане. Територията България няма лидери. Само васали. А и едва ли някога ще бъде друго. 

 

С края на Второто българско царство сложихме край на величието. И повече никога няма да бъдем нито културна, нито класическа империя. Дано има достатъчно умни и намерят достойното решение.

 

Напускащите географските граници не са задължително недостойно. Дори обикновено е точно обратното.

 

Не съм сигурен колко ще е честита 2014-а. Надеждата за това е само и единствено в чуждите капитали, чуждите мозъци и чуждата добра воля да ни експлоатират с приемлив човешки образ.

 

Някои размахваха снощи транспарантчета с "Оставка". Оставка на какво?