Митко Бербатов ли? Е българи сме бре!

Почти два дни наблюдавам и чета реакциите около трансфера на Митко Бербатов в Монако. Занимават ме най-вече коментарите и отношението.

Трябва да отбележа, че прогнозата за негативна вълна, предизвикана от разместения национален код, се сбъдна. Няма да мултиплицирам дивотиите. Само ще се повторя, че преминаването на Митко в проект като Монако е най-значимият трансфер в българския футбол от професионална гледна точка. Когато световен талант е на 23, всеки може. Нека го направи, когато играчът е на 33.

И в тази връзка ще припомня една разказвана от мен случка.

Преди години се сприятелихме и установихме прекрасни човешки и професионални отношения с Милан Николич. Милан е внук на преселника Милан Николов от Севлиево по турско, самият той роден на 6 юни 1929 година в Белград. Бивш играч на Рапид Виена и ПСВ Айндховен, бивш треньор през 60-те на ПСВ. Запознахме се с него и поработихме няколко години, когато Милан работеше в скаутското звено на Байерн Мюнхен. А работеше там на пенсионна възраст по настояване на Отмар Хицфелд. Милан е бивш треньор на Отмар.

Та във връзка с родния ни рефлекс да се цакаме един друг реших да си направя експеримент именно с Милан. Защото той разбира и от шега и е непресъхващ извор на вицове.

Бяхме отишли с Петър Миладинов през втората половина на 90-те в Трапенкамп през април, за да наместим програмата на ЦСКА за летния лагер. Преди това се разбрахме с Милан да се видим на Север, дори заедно ходихме на мач на нашите приятели от Хамбургер ШФ.

Привечер на чаша бира, уж много заинтересован, питам Милан дали познава халфа Марко Петкович от Раднички Ниш, защото ни го предлагат и са ни изпратили прилична информация за него, но все още не сме го гледали. "Ама как бе!?", реагира веднага Николич. "Само му дайте още година-две на това момче и ще видите, че Марадона ще изглежда далечен спомен..." Или нещо такова отговори тогава Милан, като ясно помня, че спомена и Марадона. А аз просто си бях измислил името. През всичките години, вече трето десетиление във футбола, само веднъж съм чул да се каже лоша дума от един за друг от хора, живели в състава на Югославия. Точно веднъж.

Къс разказ №2.

Преди малко повече вече от 20 години лекарят на нашата плувна федерация (б.а.-не ме е упълномощил да му споменавам името), беше много близък приятел с щефа на федерацията по тенис на маса на Югославия. Същият шеф години наред си имал проблеми с един от треньорите, който непрекъснато му организирал инициативни комитети за неговото сваляне. По това време Югославия беше една от световните сили и в този спорт.

И в един хубав ден нашият доктор е на гости в офиса на човека в Белград. Изтича факс до федерацията, в който Италианската федерация по тенис на маса кани именно въпросния треньор срещу заплата от 10 000 германски марки. Нашият човек ахнал и казал от сърце "Е, сега му е.а майката...". А онзи отговорил - "Како бре, докторе? Па югославени сме, бре..."

А ние сме българи. Вече пуснахме дори безумна причина за отиването на Митко в Монако. Било заради някаква мома, собственост именно на контузения Фалкао. Да не говорим за останалите дивотии. Както казах, не искам да ги мултиплицирам.

За съжаление днес, 4 февруари 2014 година, бих констатирал същото, което бих констатирал, ако бях съвременник и през 1196 година. Годината, в която Иванко убива великия Цар Йоан Асен I - Белгун. Разместеният код на нацията и вечният порив към самоунищожение.

Или още по-просто: "Я не сакам на мене да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле". Точка.