Има хора, които не се отказват - "Bully Team"

 

- Как започна всичко, как се роди идеята за клуба? 

- Занимавал съм се с кик бокс преди вече 12-14 години. Започнах с ММА по случайност. Мързеше ме да бягам, ходех да се боря взместо да бягам. Хареса ми смесването на стиловете. Опитах и бойно самбо, провървя ми и започнах по-сериозни занимания. Основахме клуба преди почти пет години, на 25-и април ще е 5-годишният юбилей. Всичко започна в Кюстендил, тренирах с приятели, дойдоха и други желаещи, дадохме име на клуба. Участвахме в състезание и тогава решихме да направим официално клуб и да се занимаваме по-сериозно. Две години по-късно дойдохме в София и клубът продължи да съществува – паралелно и в двата града. В последствие затворихме първоначалното звено в Кюстендил, защото много от момчетата продължиха следването си в София.

 

- От къде идва името на клуба? 

- Името е една игра на думи. Аз имам два булдога. Всъщност на логото на клуба символизира един от тях. От една страна свързваме името с една от характеристиките на булдога – че никога не се отказва, когато се бие. В началото, когато започнахме залагахме на кондицията и силата. От друга страна „bully” е съкращение от „hooligan” (хулиган). Още една символика – когато излезем на ринга да тормозим другите.

 

 - ММА е популярен защото, на практика, в света е най-бързо развиващият се спорт. Миналата година за първи път стартирахме група за хора, които изобщо не са се занимавали с какъвто и да е боен спорт. Разработваме тази програма около две години. Пробваме много неща върху мен и състезателите. Миналата година стартирахме за начинаещи - без база в този спорт. Първата група даде добри резултати. Изграждахме базова техника, физическа и кондиционна подготовка, техника за около 8-9 месеца. От тази група излязоха състезатели, които вече са шампиони, на аматьорско ниво. Те продължават да се състезават и сега и се представят много добре. След първия цикъл направихме и втора група. Подобрили сме някои неща.

 

- Не е трудно да се намери зала, по трудно е да се плаща наемът. Сравнително висок е, а по-трудното е да намериш баланс между обем на залата, наем и такса за хората, които тренират. На сравнително малка площ сме побрали всичко. Стартирахме и джудо група. Това беше една от мечтите ми - към клуба да имаме отдел, който се заниамва с чисто олимпийска дисциплина. Голямо предизвикателство е за клуба да се заниамва с олимпийски спорт. Аз не съм треньор на групата, а някои от състезателите, които са завършили треньорски профил в НСА. Тази задача я поверихме на тях. Радвам се, че стартирахме групата по джудо и, че я разработваме. Основно аз помагам на клуба, но отскоро успяваме да  се самоиздържаме.

 

- Като цяло от известно време интересът към ММА спортът спадна. За хората не е много ново и модерно сега, а обичайно. ММА в момента е нормалния боен спорт, така се възприема. В известна степен спадна интересът, хората взеха да не насищат от гледане на мачове, състезания и тренировки. В това има един плюс, хората знаят за какво става въпрос, когато тренират. В залата идват хора, които знаят какво търсят. Нашият клуб има най-голямата женска група. От 30 трениращи 8 са момичета. Това според мен се дължи на жена ми – Илияна Илиева-Костова. Тя е първият професионален и аматьорски състезател по ММА в България. Много момичета дойдоха в клуба благодарение на нея, някои от тях наскоро се състезаваха. Готвят се сериозно. Някои път е много трудно да се намерят противници. Случвало се е на състезания да нямат съперник от друг клуб. Когато няма конкуренция – трудно се вдига нивото. За да има силен спорт, трябва да има конкуренция – различно е това, което правиш в залата и случващото се на състезание. Оргaнизираме спаринги с други клубове, помагаме си взаимно. На състезания стоим едни срещу други, но за да има растеж трябва да има конкуренция.

 

 - Това е боен спорт и винаги го има. Колкото е по-добър съперника, толкова по-голям е интересът. Има силни клубове от София и Варна. Предизвикателство е за всички, особено за треньорския екип. Наша задача е да изградим стратегията. Двата треньорски щаба се надлъгват, търсим елементът на изненадата, стремим се да контрираме действия и пр. Ние имаме професионални състезатели. С аматьорите се стремим да направим най-оптималната подготовка. Моята стратегия е, когато един състезател излиза на ринга, да е абсолютно подготвен. Ние му даваме тази гаранция. С работата си се стараем да гарантираме на хората, че възможността да получат травма е сведена до минимум.

 

- Треньорската професия е много трудна, какво е изживяването да сте отстрани на ринга?
- Всяка победа или загуба е изстрадана. Треньорът играе всички мачове. Ако един състезател играе 3-4 мача на едно състезание, треньорът играе всички от тях. На мен ми трябва около седмица, за да се отърся чисто ментално след състезание, когато участие са взели 4-5 човека. Превключваш от мач на мач, мислиш стратегия според играта на всеки играч, натоварващо е, вълнуваш се. Понякога ти се иска да влезеш и ти да го направиш, чисто ментално е изтощаващо, но като процес разбираш много неща за себе си и за различните типове хора. Индивидуланият подход към всички е много важен. Всеки трениращ е различен и има своите предпочитания, стил и темперамент, а към това и различни физически показатели  и способности.

 

- Имаме безброй истори, на ринга и около него. Сега се сещам за нещо забавно, което се случи след края на едно състезание. След едно състезание се редяхме за награждаването на наши състезатели, едно от нашите момчета, които бяха там за подкрепа си хареса едно от момичетата, които връчваха наградите. Пленен от красотата й, той се обърна към организатора и му каза: „Можеш ли да ме уредиш?“. Организаторът се обърна и заяви: „Това е дъщеря ми“. Ще разкажа историята до тук... – смее се.