“Никой не е по-голям от Левски”, казваме често. Не. Всеки е по-голям от Левски. Защото не хората са създадени за Левски, а Левски за хората. За да има още едно простичко нещо, което да обичат и така да го превърнат във вълшебно.
Море от сълзи, небе от усмивки за век превърна клуба от 1914 г. в това, което е. В страст. В Левски.
Клубът прекрачи безчет изпитания за век. Потискан и беден, овластяван и богат. Минава и заминава. Обичта си остава.
Безспир опитваха и опитват да подчинят Левски. Понякога успяваха. Но не подчиниха обичта.
Изредиха се кресливи негодници, алчни тарикати, лицемерни професионалисти, престъпни елементи, поръчкови пионки, олигархични и политически микроби. Идват и си отиват. Обичта си остава. Понякога крехка, често обидена, нерядко разплакана, неведнъж на инат.
Левски - това не са неориентирани и пресметливи чужденци на терена, нито несръчни или разглезени българи. Левски - това са ония невидими частици, които оживяват и прехвърчат между раменете на двама, седнали един до друг на стадиона преди мач.
Левски е в разказа от дядо на внуче за Гунди. В опита на старец от сектор “В” да припява самотно на младите от сектор “Б”. Във впитите в асфалта очи след отпадането от Тампере. В заекващите крясъци по улиците в оная луда нощ след влизането в Шампионската лига. В думичките "Левски - гол!” на двегодишно дете. И във вас, които четете тези думи и се вълнувате.
Имам една мечта. Като ни бият, на следващия мач да бъдем още повече на стадиона. Нека ни бият пак. Да станем още повече. И колкото повече падаме, толкова повече да бъдем. Докато стадионът стане тесен и с това победим всички. Вероятно няма да доживеем. Но след век може да бъдат по-умни.
След 100 години - ако Земя и хора още има - Интернет ще е мътен спомен, познат само от енциклопедии, подобно на папируса днес. Но ако Земя и хора има, ще има и Левски, аз знам. Защото когато футболът и българите са взели великото име за един отбор, не е било просто за да се рита топка. А за да се роди причина за единство, за обич, за мечти, за достойнство, страст и какво ли не още, все хубаво. Разбирате ли, колкото и да бият, глобяват, сквернят, крадат, убиват и самоубиват “синьото”, докато бъде обичано, ще го има.
След век, ако Земя и хора още има, те ще знаят и как 100 години по-рано един голям клуб без пари, без стадион, без футболисти, убиван и самоубиван, е празнувал. Празнувал е усмихнат и щастлив своя век. Сринат, съсипан, с пет години без купа, с пето място в класирането, но с мечти. Майната им на купите, пазете обичта.
