Още в соц време имаше много ясни правила в спортната журналистика на национално, европейско и световно ниво. Планетарният спорт дори регламентираше правила, които журналистите спазваха и имаше усещане за институционалност.
Беше изключително простичко. За да отразяваш събития на европейско, световно или олимпийско ниво задължително изискване за акредитация беше да си редовен член на Международната асоциация на спортните журналисти - АИПС. Съответно да си член на АИПС неотменимо задължение бе членството в националната професионална асоциация.
В България по-големият брат на Асоциацията на спортните журналисти - АСЖ, беше и е Съюзът на българските журналисти - СБЖ. Някога да си член на СБЖ не беше въпрос на някаква елитарност. Беше въпрос на достигнато елитно ниво в професията. Имаше тежки изисквания, клубни традиции, сходни с тези в Англия. Събирахме като пчелички публикациите си в класьори, архивирахме, за да дочакаме някъде между 5 и 7 години правото да кандидатстваме за членство и задължението да приложим минимум изискуемите хиляди публикации. Учехме се в професията, носехме отговорност, носехме и на бой. Биехме, когато нямаше друго решение.
Тези дни водата се размъти от човек, който няма и бегла представа от професията. В нейната същност. Но той има верен рефлекс за достигнатото ниво на вмирисване в занаята, още повече получава услужливо трибуна с угодното нему навеждане. Разгоря се най-сетне някаква дискусия, която жалкият ни сайт, както казва един наш почитател, се опитва да разпали вече няколко години.
И в този смисъл спортните журналисти следва да са извънредно благодарни на въпросната персона, защото той ги посочи с пръст и им каза, че са никои, че му дължат всичко. Дори наличието на тема за писане. Няма да припомням класика от Свищов и неговият "Пази Боже сляпо да прогледа". Не от 2014, а от 1894 година.
Ще припомня обаче Патриарха от Сопот. Защото според него, а и според незначителен драскач като мен, за едното "красно име живея". Пише го той, но го "пришива" в мисленето на Рачко-Пръдлето, та да не мислите ще сте по-долна стока, когато за едното красно име кажете или напишете туй-онуй.
Ето защо си мисля, че ако не смеете да се преборите с изискванията на работодателите си, то поне можете да се групирате и да не се качвате на безплатен автобус за... журналисти. Както това бе предложено и много се възползваха за мача в Белград. Иде такъв в Букурещ. Румънската столица е с една идея по-близо от сръбската до София. Взема се при нормално каране за 6 часа, но ви уверявам, че се взема и за по-малко от 4 часа и половина. Групирайте се. Не се навеждайте.
Иначе, ако можех да имам това влияние, че за първи път от 20 години да ви обединя, а не да се показвам в "жалък сайт", то щях да ви кажа: Момчета и момичета - не отразявайте тези мачове. Заради публиката напишете и кажете единствено резултата, напишете статистиката. Толкова.
Така направихме с квалификационния мач срещу Финландия в София през 1993 година, преди именно онова първенство в САЩ през 1994 година. Направихме го само защото Любо Пенев даде съвет, който по никакъв начин не кореспондираше с неговия професионален ангажимент. И много бързо, след това, всичко си дойде по местата.
