Имам един съсед, който ме ограничава всеки Божи ден дори да си помисля за хленчене, за отпускане, за бягство от битка. Казва се Методи Сотиров. Генерал. Знаменит човек. Преди две години получи инсулт. Но всяка сутрин той прави гимнастика, всяка сутрин с нечовешка воля излиза и се движи в битката за живот. А наближава 90.
Това е човекът, който най-дълго е командвал танкова бригада у нас. 14 години. Убиващ здравето период на напрежение и отговорности. когато започнаха промените в края на 89-а, той не отиде да моли Съюза на офицерите от резерва за милост по заслуги. Той започна да продава вестници. В една бутка. Със същата прецизност на безупречния войник. Той преживяваше сюрприза на старините си по своему, на мен ми се плачеше да го гледам. Защото знам много за него. От уважение не мога да му говоря на "ти". Беше ми неудобно, заради самия него. Държи ми влага и днес.
Винаги съм изпитвал непреходно уважение към три воински звания - редник, полковник, генерал. Редникът, поради ангажимента към рода и огнището, полковникът, защото е завършен командир и генералът, защото е командващ, защото е стратег. А почти винаги най-пряката връзка, колкото и да е нелогично на пръв поглед, е между редниците и генералите. Едните виждат как, другите умират победно за ... огнището. Те тръгват "На нож!" за това. Не могат един без друг.
Ще кажете - къде го чукаш, къде се пука!? Защото отново ще ви говоря за ЦСКА. Освен генерал Сотиров, не се сещам за друг субект, освен ЦСКА, да се бори така неистово за живот. В отровена среда, в условията на непрекъснат обстрел и заболявания, в условията на толкова много жертви. Може и да има. Но аз не знам.
Защото ЦСКА отдавна е с отрязани крайници. Флагманите на клуба са много болни. Футболът и волейболът тънат в дългове и се води именно нечовешка битка за оцеляване. Дяволът си пие кафето и гледа с настроение как армейският клуб ври в казана. Той поръчва и винаги се случва лъжата. Така 25 години. Ампутиране на крайници, отстраняване на органи.
ЦСКА е почти убит. Възстановени, основно на юношеско ниво, някои спортове. И толкова. Заради ентусиазъм, не заради стратегия.
Възстановяването обаче сочи, че все още не са свършили полковниците и генералите, които могат да се борят с тежкия инсулт. Означава, че все още има как да се подходи в битката за живот.
В ОСК ЦСКА има ентусиазъм, но той винаги е някакъв частен случай. За ръководителите, за министрите, за депутатите. Една любима популистка снимка.
Та се питам, дали не е дошло време да започнем възстановяването на спортовете с великата армейска марка. И без бази все ще се намери някак. Възстановяване не само заради ината да си жив, но и заради децата, които имат нужда от висок хоризонт за морала и таланта си.
