Анализаторът: ЦСКА в зоните и събирането на подписи срещу ММ - това е да си елиминиран задълго от голямата игра

Публикувано на: 30.07.2015 22:54

Автор: Проспорт.бг

©bgnes.com
Николай Слатински
В профила си във Фейсбук отличният анализатор Николай Слатински преди около час направи по математически брилянтен паралел за процесите от ЦСКА до избора на ММ и роболепната търпимост към статуквото. Дава отговор на задачата с няколко известни.
 
Ето какво пише той:
 
Не, че искам да сложа прът в идеята за събиране на 200 000 подписа, та да се отстрани ММ.

Но, извинявам се за примера, то е малко като ентусиазмът на публиката на ЦСКА – отборът го пратиха в зоните, да ритат с Червено знаме и Септемврийско знаме от някакви обезлюдени градчета от селски тип, които използват през уикендите селската мера вместо за паша на кравите, за някое и друго мачле. А иначе останалите в А група си редят нещата, лъжат се и се мамят един друг и се правят, че има първенство.

Да се играе в зоните и да се събират подписи – това е да си елиминиран, да си изваден задълго от голямата игра, да си получил статут на любител, лаик, аматьор. И най-лошото - да си приел не просто правилата на олигархията, но да си й позволил тя да свири мача и да казва кога има дузпа и кога тъч.

Извинявам се на еволюционистите-реформатори, но с еволюцията не само ще сме дотук, но и още по-ниско ще паднем. Защото еволюция под контрола на олигархията е все едно уговаряне на организираната престъпност да не прави лоши неща, защото не е красиво да ги прави. Еволюцията в тези условия е планина, която се напъва и ражда … исторически компромиси. Вече писах, пак с извинение, че не прилича на годините ми, но подобона еволюция не е нищо повече от полюция – никаква полза от нея и никаква файда, а само утеха за някой свит и умислен пубертет, че най-вероятно е същество от мъжки пол.

На страната й трябва революция – дори да е нежна, може би кадифена, вероятно цветна, но да е революция. В противен случай ще си станем с това, което имаме – декоративни реформатори – за цвят, удобна опозиция – за мириз, кресливи наци(онали)сти - за пикантност, PRопагандатори-политолози – за любителите на деликатния вкус… и всичкото това и въпреки това – постно, безвкусно и престояло…

Уж не бива да оставяме днешната работа за утре, а ние я оставихме за след 25 години и пак се правим, че е рано да я довършим и се назлъндисваме – дали изобщо има смисъл да я довършваме
Така виждам нещата – на базата на горчивия си личен опит и от кота на възрастта "60“: Няма да мине без революция.
 
Впрочем, може и да мине. Защото, както казваше един мъдър геополитик – за да се случат нещата са нужни хора-пасионарии.

Пасионарността е способност към енергични усилия и целенасочени свръхнапрежения и стремеж към изменение на средата и участта. Личностите, с потенциал на пасионарност се наричат пасионарии. Когато пасионариите са поне на критичния минимум, общността е готова да преследва високи, дори непостижими цели и идеали, стреми се да промени на съдбата си.

Ние трябва да намерим (и да им дадем път) пасионарии – хора на светлите идеи, на дълбоката вяра, на огромната обич към отечеството, на голямата кауза – за да запалят те в съзнанието на народа и хората необходимостта от извънредни усилия, от убеденост в успеха, от готовност за себераздаване. За да си кажат хората, както казват поляците – че „Jeszcze Polska nie zgin??a“ (Още Полша не е загинала).

Такава пасионарност и такива пасионарии са били лудите глави – Бенковски, Волов и останалите, така велико описани от Захарий Стоянов в най-българската книга „Записки по българските въстания“. Георги Бенковски е може би най-яркият пример що е това пасионарий!

Да не отиваме толкова далеч, а подобни личности у нас се раждат рядко – през половин хилядолетие (мой приятел казва – българският народ като се разлюти, силата си не знае, само дето му се случва по веднъж на 500 години!), но наистина ни е нужна малко пасионарност, малцина пасионарии.
 
Ала като гледам какви са ни политиците и лидерите днес, започвам да си давам сметка – тези ще продължат да шушнат под масата, да щъкат насам-натам, да преливат от пусто в празно.
Те са хора, родени от статуквото и печелещи от него, даже печелещи от смелостта да му показват понякога кукиш. То много обича такива хора и такива жестове. Гледа на тях като на шутове и само като омръзне ги разгонва с шутове. Или ги назначава в политическите кабинети на своите марионетки.

Статукво с еволюция не се променя. Или ако се променя – става за много дълго, а ние, хората сме малко като еднодневките – животът ни е кратък, той е едно мигване с клепача на Времето.
Статуквото затова от еволюции не се бои, то ги опитомява, нахранва и потупва окуражаващо по рамото.

Статуквото се бори с революции.

Затова съм убеден – България плаче за революция. Нежна, кадифена и в края на краищата – цветна. 

Защото страната ни стана прекалено сива, с кафеникъв оттенък.