Иди и изпий една кофа с вода!

Ноемврийското слънце над София се усмихва, а аз пускам една сълза на умиление и три  извлечени с примеси на горчивка.

Умилявам се само от спомена за подвига на "Парк де пренс". Единственият случай във вече не толкова късата ми житейска нишка, в който съм изпадал в амок и бих могъл да допринеса за обяснението на явлението. Не за подвига, а за амока.

Първата горчива крокодилска иде от преживените два пубертета и влитането в третия. Уж вчера, пък ето - изтъркаляха се едни 22 години от онзи 17 ноември 1993-а. Не бях на 22, а на 22 плюс 8. Юбиляр.

Втората горчивка ми иде някъде из запалянковското в мен. Бях мъничко зает и преди час се разчетох какво се случва по белите полета на спортната журналистика. И гледам, част от България чества един победен резултат със 7:2. И пак същото. На пустия мач, силно невръстен, едва 5 и малко годишен, бях там. С кремиковската бригада на баща ми. А то - 47 години минали. Сякаш беше завчера.

Третият рев, все пак, е с известна смес на съчуствие. Не само горчилка. Честващите 7:2 са прави. Да им го признаем. Някак им дойде в повече това на "Парк де пренс". Техният голмайстор за всички времена бойкотираше мача, не беше там. А децата на Коньовица и Кършиака разнасяха петлите, като циганин панаирджийска маймуна.

И в цялата това веселие се сещам за един виц, който вчера приятелят Ники Мерашки пусна.

Та отишъл един младеж при попа в църквата и го попитал: "Отче, тази нощ спах с неземна красавица, но не я докоснах. Това грях ли е?" А опитният свещеник отвърнал: "По принцип не е грях, чадо. Но вземи иди и изпий една кофа с вода!". "Защо отче?" - попитал неразбиращо младежът. "Ами защото, толкова може да изпие едно говедо...".

Честит празник! Кой както го разбира и усеща.