Да се почувстваш велик... като Стоичков

Празникът по случай петдесетата годишнина на Христо Стоичков показа категорично защо той е най-великият български футболист за всички времена. Ицо показа на цяла България, че е истинска обединителна фигура, в момента без аналог в страната ни. Основната причина, която досега изтъкваха критиците на идеята за заместване на безспорното  за Стоичков определение  „най-титулован“  с етикета „най-велик“ , беше уж противоречивия характер на Ицо. Е, вярвам всички вече видяха, че именно този характер, който направи Стоичков най-успелия български футболист, сега го издигна и до величието. 
 

Да, през целия си състезателен път и изобщо живот, той влезе в множество конфликти, но те бяха по-скоро израз на неговия непримирим дух и характер, с който Ицо отстояваше себе си и това, което пламенно обичаше, без страх и мисъл какво биха казали другите и какви биха били последствията за него в личен план. Едно истинско достойно мъжко поведение, каквото в днешно време почти не се среща. Затова дори най-големите врагове на Ицо в един момент ставаха негови приятели. А конфликтните случки от миналото се превръщаха в хубав спомен, над който да се посмеят – както например наскоро направи настъпеният от Ицо съдия Успитарте. (Щеше да е прекрасно и той да беше свирил част от юбилейния мач заедно с Наско Узунов.) В София дойде и Серхи Бархуан, който по думите на Ицо след мача България – Испания на европейското през 96-та, нямал качества дори за Марица Пловдив. Но и в двата случая Ицо не беше воден злоба или омраза към съдии и противници, а от силна любов – към Барса и към България, които във въпросните случаи бяха ощетени и сърцето на Стоичков го болеше заради това. Затова и тези хора нямаха основание да му се сърдят дълго. Както и румънците Хаджи и Попеску за оная реплика за колелетата, която Стоичков изрече като национален селекционер преди мача срещу Румъния. 

На треньорската скамейка на отбора на приятелите на Христо бяха Христо Бонев и Димитър Пенев. И срещу двамата във времето Ицо имаше своите избухвания – нарече Бонев „господин Никой“ и публично се усъмни в треньорските качества на Пенев, когато последният беше уволнен от ЦСКА след заминаването на Ицо в Барселона. Подобно нещо се случи и с Йохан Кройф, който трябваше да води отбора на звездите и който през 1995 г. си навлече гнева на Ицо заради решението си да го отпрати от Барселона. Но всички тези избухвания бяха мимолетни – реакции на син, който се бунтува срещу баща си, но любовта му към него остава силна и неизменна.
 

Подобно беше отношението му и към съотборниците му от националния отбор. С Емо Костадинов не спираха да се карат и обиждат по време на мачовете на ЦСКА, но това не им пречеше да наказват най-големите отбори в Европа. Разприте с Краси Балъков на полувремената на мачовете с Германия в САЩ 94 и Испания във Франция 98, също са публично известни. В първия случай това не попречи на отбора ни да постигне най-великата си победа в историята, за жалост във втория Ицо не можа да превъзмогне огорчението и не излезе за второто полувреме от злополучния и засега последен в историята на България мач на световно първенство – този с Испания. Но сега Краси беше на терена и истински се наслаждаваше на празника на своя приятел, макар че самият той стана на 50 тази година и вероятно заслужаваше да има подобен. Там беше и Емо Костадинов.

Покойният Трифон Иванов също си имаше своите закачки с Ицо – говореше се за прякора Звезделин, който уж бил тръгнал от Трифон и за разцеплението в националния по време на световното във Франция, където двата лагера се оглавявали именно от двамата. Но това, което сега направи Христо за своя трагично напуснал го приятел, е може би най-затрогващото и емоционално събитие, случило се на националния ни стадион. Фланелката 3 + 8 сякаш разкри мистериозната тайна формула на успеха на златното поколение на българския футбол. Сборът между цифрите е 11 – две единици, двама безспорни лидери – Трифон и Христо, които поведоха славната Пенева чета от 11 силни мъже и я изведоха до немислимото 4-то място в света. Сега единият го няма физически сред нас, но докато е тук другия и докато са живи спомените у онези хиляди, изпълнили националния стадион и всички останали българи, Трифон ще бъде тук. А сълзите, които Христо проля за приятеля си пред целия свят са невероятен пример за това, че истинските мъже, противно на закостенелите схващания, плачат. Защото истинските мъже имат сърца, в тях има любов и болка и разкриването им пред всички е атестат за смелост и автентичност.

Проливният дъжд, който се изля над София по време на мача, беше в унисон с тъгата от загубата на Трифон и на Йохан Кройф – истинският гений на футбола, единственият от великите футболисти, който се превърна в най-великия треньор. Дъждът напомни и за последната велика футболна победа на този стадион – срещу Германия през 1995 г., когато цялата нация като че ли за последно беше обединена. Ицо обиколи целия стадион и се поклони на публиката. Направи го и пред сектор „Б“ – онзи, който бурно го освирка по време на един приятелски мач с Мексико през 1992-ра, след единствената пропусната дузпа от Стоичков за националния отбор на България. И точно в този момент съдията отсъди пак дузпа. На абсолютно същата врата, а ако Кампос не беше заменен, съвпадението с онзи мач от 92-ра щеше да е пълно. Стоичков отиде и вкара дузпата. В типичния негов стил и както го направи 5 пъти в онези незабравими квалификации за САЩ 94. По този начин сякаш ритуално се заличиха и всички останки от войната между Стоичков и синята част от феновете в България. Или поне колко много ни се иска да е станало така.
 

Дори това, че в България не пристигнаха Марадона, Ромарио, Роналдиньо и Баджо, беше за добро. Този ден принадлежеше само на Ицо, а присъствието на по-успели във футболно отношение футболисти щеше незаслужено да отнеме от фокуса и вниманието към най-великия български футболист. Така след Стоичков, на най-голям интерес се радваше италианеца Паоло Малдини. Той се пошегува след мача, че за пръв път е загубил от Стоичков. Това може и да е вярно по отношение на статистиката от мачовете, които двамата са играли помежду си. Но все пак Стоичков победи Малдини в най-важното лично съревнование между двамата – онова за Златната топка за най-добър футболист в Европа за 1994 г., спечелено безапелационно от нашето момче пред Малдини и Баджо. Тогава се сбъдна най-смелата ни мечта – българин стана футболен крал на Европа и се нареди до имена като Кройф, Бекенбауер, Платини и ван Бастен.

Краят на шоуто ни донесе и онази сакрална картина на Христо в центъра на терена и хилядите на стадиона, сред които и Патриархът на Българската православна църква, отправили заедно поглед към небето,. Прозвуча пак и репликата „Господ е българин“, с която започна онази приказка през 93-та. А подобно на Николай Колев – Мичмана коментаторът на двубоя Георги Попвасилев изрече не по-малко силни слова: „Благодарим ти Ицо, че ни събра всички тук, да бъдем заедно и заедно да се почувстваме силни, а защо не и...велики“. Велики като теб, Христо Стоичков.

Доктор Борис Колев