Защо ви очаквам на мач на ЦСКА? За Дучето, Цимбика, бъдещето и кварталните "гаврошчета"

Ще ви кажа защо, според мен, на 18 септември ще бъде приятно да бъдете на мач. На ЦСКА, на националния стадион. Ще ви кажа за Дучето, Цимбика, Люлин, бъдещето, за момчетата, Вальо, за кварталните "гаврошчета"...

Едно по едно.

Миналата неделя тръгнах към Втори микрорайон с леко смущение. Не заради друго, а заради момчетата от отбора. Трябваше да сме там достатъчно хора. А не сме се агитирали. Аз - само в семейството си. Ние всички сме учредители, с редовно платен членски внос. И вкупом с неродения ми внук - там. Децата ми израснаха в тренировки и мачове. Знам почти всяко кътче за футбол в и около София. Оправили си хората мястото. В Люлин.

И замириса на червено. На ЦСКА. Дори познати от други лагери, като ни видяха, ни кимваха одобрително. Отлична организация, достатъчно полицейски сили, за да има спокойствие и много настроение.

Хората заприиждаха. Повечето наши. От ЦСКА. Лъчо Вълков изникна отнякъде свенливо с подготвената за дарения урна. И се започна. Вървяха шеги. Но усещах и напрежение.

Вальо Илиев и Данчо Юруков загряваха момчетата. Ставахме повече и повече. Секунди преди началото на двубоя срещу Люлин играчите се обърнаха към нас и започнаха да аплодират. Те не бяха сами. Ние запяхме. Дори изобщо не бяха сами. Първи съдийски сигнал, първи гол на Йоан, първи здрави единоборства срещу коректен съперник. Съперник знаещ играта, но осъзнал ролята на спаринг. Срещу един силно дисциплиниран и мотивиран отбор. Момчета, до един, деца на ЦСКА. Бях на тренировките им през седмицата. Знаех до запетая замисъла. Те бяха безупречни. Бележеха голове и тичаха при треньора си да го прегръщат. Виждаха, че каквото прогнозира, това се случваше. И не се отпускаха. Дисциплина до сетната секунда.

Последен съдийски сигнал. Дечица се втурнаха да прегръщат и пипнат момчетата в червено. А те - при публиката. И не публиката, а те се наведоха и изпънаха ръце напред. Разтвориха пръсти... Няма истински фен на ЦСКА да не знае защо. И дадоха тон. Те. Играчите от отбора. И запяхме. Защото и те, и ние знаем какво е ЦСКА още от дете.

В началото на лятото се разкъсвах от яд, най-вече заради разстреляното единство между отбор и публика. Заради едните политически, бизнес и някакви скрити лични интереси. Но от нищо не ме болеше повече, както от загубата на децата. Онези, от миналия сезон, върху раменете на бащите си, в скута на майките си, на които семействата им посочваха напред и им казваха - Това е ЦСКА. Любов на инат. Още от дете.

Бяхме и скандирахме през целия мач в Люлин, пяхме и след края му с отбора. Но когато си тръгнахме спрях на място и едва прикрих сълзите си. Ами успяхме.

Съвсем до мен, 4-5 момчета, не знам колко бяха, защото наведох глава да не ме виждат и от семейството ми дори, крачеха по тъч линията. Видима възраст първи-трети клас. Прашасали със засъхнали  вадички от пот. Сигурно са мерили улиците цял ден, преди да се окажат на двубоя игран на кварталния стадион. Тези "гаврошчета" скандираха ЦСКА с пискливи гласчета, вероятно на път за поредната махленска беля в края на лятната ваканция. Сигурен съм, че тези деца бяха чували за ЦСКА, но те за първи път се срещнаха с магията. Бяха сами. Махленчета. Но семето е посято. Разбирате ли!? Семето ще покълне. То вече е кълн. Това ще бъде техният първи спомен. 8:0, кварталното стадионче и "Още от дете, запали моето сърце..." Едни побелели и не лелички, чичковци, каки и батковци, които скандираха и пяха, които ...обичаха. И които обичат. На инат. И от дъно.

За Дучето, Цимбика и другото.

След серията Божков, Домусчиев, Световната банка, Газпром, Дженерал електрик и кувейтския петрол, най-вървежна е темата за Дучето и Цимбика. Нащият отбор е отбор на Дучето!

Познавам Димитър Ангелов почти цял живот. Той твърди, че е от 7 април 1982 година. Макар и в определени цикли. Ако седне до мен и ми каже, че няма никакъв допир с властта в държавата и нейните креатури, той знае, че ще му тегля една от сочните ми и силно творчески псувни. Калоян Стоянов познавам две десетилетия. И в битието му на функционер в пернишкия Металург и в други роли на живия живот. Имали сме добри и не толкова добри дни. Също омесен в какво ли не. И двамата сме ги виждали в подкрепата на друг отбор, с чужди фланелки и шалчета.

Тези двамата не аз, а други ги сочат с пръст. Те си знаят защо. Кои и защо. Точно при Дучето нещата ескалираха и се разроиха всякакви клубове и клубчета, фракции и сдруженийца, появиха се интереси в сектора, чувам някои и с противоречив, от гледна точка на закона, характер. Никога не съм се месил там. Преди години ходих да ги вадя от арестите при гостуванията, преди година-две се занимавах със същото. Е, прибирал съм им преди години и доста военни димки ДМ11, които внасяха ден-два преди мач. Намирах ги, за да не плащаме глоби. Но другото никога не ме е интересувало. Не ми е работа. Обичам футбола.

В Люлин ние започнахме от нулата. Не от онази познатата. А от абсолютната - на минус 273,15 градуса по Целзий. И двамата дойдоха. Димитър и Калоян. Щастлив бях да констатирам, че Дучето бе тих, а Цимбика мълчалив. Съвсем до входа имаше полицаи. Не ги арестуваха. Значи са чисти в отношенията си със закона. Оттук нататък, всеки който посочи с пръст, че нашият клуб е клуб на единия или другия да си отхапе малкия крайник и да дойде да се разберат какъв им е проблема, какво са делили и не са могли да разделят, кой къде и по какъв начин е компрометирал феновете.

Ние фракции нямаме. Както някога се събираме различни по възраст, пол и занятие. Защото, както каза онзи ден един от моето поколение джентълмен, познат на широката публика: "Какво му трябва на човек? Любим отбор, един терен и чаша бира..."

Нашата задача е да си върнем душите. Същите, които съвършено тенденциозно, умишлено и сатанински бяха завихрени в казана на Ада. Точно на 9 септември. За да се опитат да ни кажат нещо. Е, ще видим...

За бъдещето.

Ще обърна внимание и ще засиля съпротивата. И без това сега тя е жестока. Тази година ще обикаляме софийските квартали и околните села. Убеден съм, че всеки път ще идват много хора, които дори не ходят по мачове. Но още по-сигурен съм, че след всеки мач ще видя нови 4-5 момчета, на видима възраст първи-трети клас, които с пискливи гласчета ще скандират ЦСКА. Ако е рекъл Господ, или неговите наместници на тази територия, догодина ще тръгнем на Югозапад. И пак същото. Поне 4-5 момчета, на видима възраст първи-трети клас. Всеки кръг. След още една ще тръгнем по страната. И пак същото. И все така.

Дано бъда жив! Ще се боря да бъда жив. Защото винаги се боря за мечтите си. Още от дете...

Ще бъде ли трудно? То е трудно. Ще бъде много трудно. Особено при желанието ни клубът да бъде на феновете, да бъде публичен по философия. Защото обезпечаването следва да е спонсорско. А бизнесът и субектите в него досегаеми. С преки телефонни линии за притискане. И за да ги защитим, то ние трябва да бъдем на трибуните, да им помогнем с аргументи, които да им пазят бизнеса, а сатрапите да губят увереност. Защото техният бизнес храни хиляди семейства. Не иде реч само за нас.

Всички вие сте свободни хора. Всеки да прецени сам, да направи избора си сам.

Но ви уверявам, че онзи ден в Люлин усетих съвършено същата тръпка от миналата година. Не се съмнявам и за секунда, че ние сме ЦСКА. Ще съберем пъзела. Синовете, внуците и правнуците на убития са живи. Имат сили да бъдат по-живи отвсякога.

Елате на мач в неделя. 18 септември. Национален стадион "Васил Левски". Разбира се, че отборът има нужда от вашата помощ. А вие със сигурност от ЦСКА. И усещането за кръвна връзка.

За отбора.

За всички момчета от отбора, Вальо Илиев, Данчо Юруков и другите от щаба, за всички, които не спят почти два месеца, за да се случват, дори и трудно нещата, ..."Още от дете, запали моето сърце..."

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ИНТЕРВЮТО НА КАПИТАНА СЛЕД КРАЯ НА МАЧА СРЕЩУ ЛЮЛИН: