Точно преди 27 години, на 25 септември 1989 година, трябваше да се представя на Главния редактор на вестник "Народна армия". Бях се справил отлично с конкурс за литературни сътрудници във военнния отдел на вестника. Един от голямата четворка: "Работническо дело", "Земеделско знаме", "Отечествен фронт" и "Народна армия". Към тях, без условности "Народна младеж" и набралото скорост негово дъщерно издание вестник "Диалог". Като казвам голямата четворка, то имам предвид институционално, без да принизявам по никакъв начин бунтарския и любим "Народна култура" и седмичника "Поглед".
Това не беше точно конкурс в оня познат вид: първи, втори, трети...Беше конкурс-избор. Задаваше се тема на допуснатите 15-20 кандидати и те пишеха. Назначена комисия оценяваше и предлагаше група от 6 кандидати на Главния редактор, който не се появяваше и аз лично не познавах дотогава.
Предисторията. Предната година също участвах на конкурс. Бях още лейтенант, но поради тежък здравословен проблем на колега, бях назначен на академична длъжност на отделен батальон. За мой лош късмет, командирът ми също се разболя тежко и останах да го замествам пряко аз, а това бе ранг полк и ми помагаше началникът на щаба Георги Георгиев от Бургас. Справях се изненадващо добре, а Гецата се подготвяше да кандидатства Военна академия "Г.С.Раковски" и постоянно следеше пощата в Секретна секция.
Беше една обедна почивка. Нашият район беше малко на неудобно разстояние от Айтос, а автобусът се повреди. Останахме и си говорехме в беседката пред щаба. Тогава Гецата ми каза, че има някакъв документ от началника на Генералния щаб за конкурс във вестник "Народна армия". Погледнах, разгледах условията и се улових, че покривам критериите: завършево военно училище, минимум 2 години служба, публикации в армейския печат и други издания. По последното условие имах такива в списание "Армейска младеж", още като курсант и в "Народна армия" по други причини.
Подадох документи. Привика ме началникът на Политотдела на Трета армия, тогава полковник, по-късно генерал Иван Цеков в Сливен. Опита се да ми забрани, защото имал намерение да ме развият в кариерата и да стана генерал. Протестирах по младежки. Бях, все пак на 25 и настоях документите ми да заминат за София. Доколкото Генерал-полковник Семерджиев бе ясен в разпореждането до всички звена: не могат да бъдат спирани документите на нито един кандидат. Цеков доста се ядоса, защото не желаел да ме вижда "драскач".
Не мина много време и в Айтос довтаса колега от вестника на Сухопътни войски "Боен зов". Бивш кадър на моята Трета армия и възпитаник на артилерийското училище в Шумен. Познавахме се. Дойде, за да ми каже, че конкурса се прави за него. И да не се изненадам. Уважение някакво. Направи очерк за семейството ми и си тръгна. Аз отидох за риба.
Така и стана. Конкурсът беше за него. Мястото - едно.
Мен обаче ме забелязаха и започнаха да ми дават задачи. Получих звание "кореспондент", което по онова време си беше почти институционално.
На следващата година беше по-различно, защото имаше няколко размествания. Дадоха ни тема и докато другите се упражняваха във философски съждения, аз написах сценарий. А в устата на героите си поставих съжденията. Нестандартният подход си свърши работата и влязох , без проблеми, в групата за избор. По-късно щях да науча какви драми са се разигравали около мен. Но тогава...
Заради голямата ми уста ме пратиха в Бургас. На 22-ри, а не на 23 септември отбелязахме празника на армията, защото съвпадаше с почивни дни. Имах нелош фонд за награди и награждавах войниците. Току-що станах и Старши лейтенант. Точно тогава един войник притича и ме извика на апаратурата за кодирани разговори. Казаха ми, че в щаба е пристигнала заповед на 25 септември да се представя на Главния редактор на вестник "Народна армия". Шапката ми излетя през прозореца. Аз очаквах да ме преместят край Сливен...
Когато в армията те местят на друго място и друга длъжност си длъжен да се представиш в бойна униформа на новия си командир. Никой нищо не ми беше казал за порядките в творческите институции на армията, като нашия вестник, Военно издателство, Военния театър и куп списания.
На 24 септември, неделя, пристигнах в София, след дълго отсъствие от столицата, със стария Москвич Осмак. Имам и предходен период, защото баща ми е един от строителите на Кремиковци. Беше минало много време.
На другия ден отидох на ул. "Иван Вазов" да се представя. Бях с бойни дрехи. Съответно колани, ремъчки, кобури, клин, чепици...Абе...
Секретарката докладва по вътрешния телефон, че новият колега за военния отдел е дошъл. Изглежда той беше казал да вляза, защото тя ми посочи с ръка вратата. Влизам. Голям кабинет. И както си му е редът набих чепик и крачка към бюрото насреща...
Този човек подскочи. А аз му и рапортувам, че така и така, Старши лейтенант...,явявам се по служба за това и това...
Падна му мустакът. На Полковник Иван Ганчев му падна мустакът. Май преди мен никой не го беше правил. Но аз не идвах от балните зали. Идвах от най-бойната българска танкова бригада. Там нямаше деликатност...
Ден подир ден този човек ме обгрижваше и учеше. А аз се учех бързо. Непосредствено преди промените ни скроиха шапка, от която пострада той и един колега - Валери Младенов. С Валери бяхме дежурни. На другия ден отивам към 14 часа, а всички вече в униформи, нещо което на практика не се случваше. В гардеробите всеки имаше по един мундир за всеки случай.
Доста изнервени колегите ми казаха да се обличам бързо и да тръгвам към Централния дом на народната армия щото сме направили голяма беля. Белята беше за преустройството и Съветския съюз. Със сигурност добре подготвена провокация срещу Ганчев, защото изписаната глупост нямаше как да не бъде забелязана и то в уводна статия. Особено, когато Курс излиза...Кур...
В ЦДНА чакаше дребничкият Радню Минчев. Началник на Генералния щаб. Пред него вече бях настъпвал "котето" с един колега - Красен Бучков, във връзка с един мръснишки комплот в Плевен. За да го изработя, бях писал...сценарий, който публикувах в изключителното по това време списание "Български воин".
Заради белята с уводната статия наказаха Иван Ганчев с непълно служебно съответствие, а му престоеше да стане Генерал-майор. Естествено, при това наказание, не стана. Така си отиде от този свят. Валери трябваше да стане подполковник. Пропусна една година, заради санкцията. Той беше Отговорен дежурен. Мен ме наказаха със същото, но беше все едно, защото точно бях станал Старши лейтенант. Като станах обаче да ми бъде прочетено наказанието Началникът на генералния щаб ме изгони, Защото е истина, че косата ми беше до раменете. В известна степен - противоречив офицерски вид.
Продължихме напред. Иван Ганчев ме учеше всеки удобен миг. Всеки ден и минута. Беше много достоен човек. След 10 ноември - уникален. Даде нашите страници за изява на опозицията, която все още нямаше свой вестник. "Народна армия" свършваше сутрин с отварянето на РЕП-овете. Заплашваха го. Беше много голям мъж. С басов артистичен глас и изключителен педагог.
Иван Ганчев имаше проблеми със сърцето. Не беше чужд и на "творческите" течности. Отиде си тихо, без фанфари.
Едва тогава научих какво е направил за мен, далеч преди да дойда, но никога не ми го каза и никога не ме накара да се почувствам длъжен. Разказаха ми го други.
Иван Ганчев бил много близък приятел с Генерал-майор вече Иван Цеков. Обадил му се и го попитал кой е по-добър между мен и един друг колега. Другият ми бе връстник, но завърши една година преди мен, защото бе учил гимназия, а аз техникум. И той беше от Трета армия. И той от тежък и боен гарнизон. Цеков не се замислил и казал, че съм безусловно аз, но веднага се усетил и питал защо са тези въпроси. Иван Ганчев му отговорил, че вече е късно. Цеков контрирал, че на никаква цена няма да ме пусне и тръгва към София. Ганчев отвърнал информативно, че докато му докарат волгата, той вече ще държи подписана заповед от Министъра на отбраната. Така и станало.
Иван Цеков много ме уважаваше. Хвалеше ме в армейските издания и държеше на мен. Иван Ганчев ме научи да дишам, като свободен човек и да плащам цената за това.
Днес, точно 27 години по-късно, аз благодаря с поклон и памет!
Не след дълго жена ми и двамата ни синове бяха при мен. Вторият още бебе. И дойде 10 ноември. Един друг разказ.
На 25 септември, 2008 година, в 3 часа и 33 минути в Глобалната мрежа светна сайтът Проспорт.бг
8 години по-късно и сайтът си е своенравен. Никой не посмя да помогне. Страхът на странното българско демократично общество...
Хората, като Иван Ганчев...Хората, като Иван Ганчев не са екзотика. Те са вече, дори далечен, спомен!
Забележка: Друга снимка в мрежата на този достоен човек, творец и офицер не немарих. Изразях от една семейна.
