Пристрастно за (не)кадърния Любо Пенев

Любослав Пенев е по-млад от мен с 3 години. Поне през половината ни живот сме се познавали. Никога не сме си пили кафето заедно, но животът ни е срещал за добро и лошо.

От знаменитото трио Костадинов-Пенев-Стоичков, което изригна във време на дълбока криза, след злощастната 1985-та, когато четирибуквената абревиатура стана ФК "Средец" той беше моя любимец. По-късно дойде Пламен Гетов и се сдобих с втори, а за естествените пристрастия към земляка Илия Вълов няма да говоря.

Любо беше роден за велик централен нападател.
И стана такъв. Не заради чичо си, не заради покойния си баща. Господ си беше казал думата. Не беше случайно, че именно той първи от триото потегли на Запад към голeмия футбол.

Радвах се, когато започна да бележи за Валенсия, бях горд, когато стана капитан. Бях горд, като стана шампион, носител на Купата на Краля и голмайстор на Испания. В Барселона и Мадрид наистина ми е било лесно да бъда българин.

Любо ме е дразнил. Ама много.
Преди квалификацията с Финландия през 1993-а (тогава "Перк де Пренс" още бе невъзможен и всичко беше объркано), бях правил интервю с него за "Труд", в което той каза всичко, което имаше да казва. На следващия ден на пресконференцията преди мача, някой го беше подкокоросал и той се нахвърли върху журналистите и дори предложи да играем мачле на малки вратички, като сме толкова отворени. Спомням си, че направих контрапредложение да го направим, но той да напише репортажа от срещата и ние да публикуваме, без редакторска намеса. Стана толкова грозно, че никой, освен несъществуващия вече вестник "Континент" не отрази мача. От солидарност. Тогава все още имаше гилдия на спортните журналисти и все още можеха да бъдат единни.

И това мина. Дойде първата издънка на Франция срещу Израел
 и нашият шанс за влизане в историята. Някои от по-младите привърженици на играта вероятно не знаят, че заради този мач Франция се тресеше в истерия. В Мюлюз сложиха Боби Михайлов на пейката, за да загуби игрови рефлекси. Същият Любо и Емил Костадинов така и не получиха визи за Франция. Тогава през малък граничен пункт със съдействието на двамата ятаци и мои връстници Боби Михайлов и Георги Георгиев-Гецата (по това време също играч на Мюлюз), двамата бъдещи екзекутори на Франция влязоха нелегално с кола и се добраха до Париж за мача. Мач, на който за първи път в живота си чух да се освирква чужд химн. Историята нататък е известна.

Срещнах се с Любо ден преди да му открият коварната болест, която едва не му коства живота. Пребори се. Като един голям мъж. И всички бяхме духом с него.

Най-силно Любо ме раздразни през юли 1999-а,
когато армията от "паркетни мишки" го хвърли в клетката с котараците и го бутна напред да става президент. За първи път публично сега ще разкажа епизод, случил се непосредствено преди събранието, на което той бе избран. В сградата на МО-2 Любо пристигна с жената, която тогава бе до него и Йордан Лечков. Пресрещнах го и го помолих да отидем настрани, за да го информираме, пък той да вземе решение. Бяхме той, покойният Илия Павлов, Емил Данчев и аз. Скрити от погледите на останалите. Изяснихме му в прав текст какво го очаква и какви капани сме му заложили. Любо помисли малко и каза, че отиваме на събрание. Бяхме първите, които му честитихме. Защото бяхме решили Илия Павлов да не се кандидатира. Илия просто искаше да му помага, но това съвсем не се харесваше на "мишките" от прайда на едно правителство.

И от това събрание нещата са известни. Направих изказване и заради Любо прогнозирах какво точно ще се случи. И то се случи. Не го мразех, защото така или иначе не мога да мразя и още на следващия ден си говорехме. Още повече, че картотеката на отбора за евротурнирите бе в мен и трябваше да му я предам, за да не се тиражират глупостите, че сме я били откраднали. Ние сме прекалено цеденевисти, за да стреляме по ЦСКА.

Заради "гризачите" около него обаче, които го употребяваха организирах подписка за извънредно Общо събрание, което съдът назначи. На него за 8 минути изключиха Илия Павлов, Евгени Горанов, професор Георги Христов, Емил Данчев, моя скромна милост и още народ "за уронване престижа на ЦСКА". Още тогава пожелах в клуба да работят поне петима, които като мен ще уронват престижа на българската футболна институция с 4 букви.

Минаха 10 години. С Любо се случиха много, много неща.
 Животът го удря, той пада, но съумя да се изправи. През това време сме се виждали понякога. И винаги той държеше да бъде настрани и играеше почти всеки ден за собственото си удоволствие на любимите малки вратички.

И ето го отново в играта. С обаянието на големия играч и визия за нещата, която ме изпълва с оптимизъм. Виждам пламъка в очите на момчетата. Видях как за 24 часа в София акостира човекът институция в неговия сегмент на треньорската професия - Хесус Паредес Алонсо. Дано испанецът след години прибави с гордост към Реал, Атлетико и Валенсия името на ЦСКА в личния списък на великите отбори, за които е работил. Няма съмнение, че заедно с италианският джентълмен Луиджи Симони, кондиционният наставник и европейски шампион с Испания е второто голямо име в професията приело предизвикателството на съвременния български футбол.

Любо даде изключителен професионален знак след мача
 със Сливен. "Хубав резултат, но е нужна много работа", каза пред камерите младият треньор. Тази реплика ме подсети за случка от 15 септември 2007 година в Единбург, на която бях свидетел. Хартс разби Рейнджърс с 4:2, като водеше с 4:0. Еуфорията бе неописуема. Само един човек бе с каменно лице - мениджърът на победителите Ангел Червенков. Тогава собственикът на клуба Владимир Романов го попита защо не се радва. Отговорът: "Много добър резултат, но като гледам колко работа има, не мога да бъда спокоен." И Ангел беше прав оказа се и Любо е прав, сигурен съм.

Но аз вярвам на Пенев-младши. Той може.
Освен това вярвам, че може и очевидно вижда напред, след като не използва знаменитите клишета: "Играем мач за мач", "Това е футболът" и разни такива. Защото, за да се напълнят кънтящопразните трибуни на "Армията" отборът трябва да играе и много, много силен футбол. Не само да демонстрира желание за това.

Мога да претендирам, че съм експерт по чувствата на
 запалянковците. В края на 70-те, началото на 80-те бях един от четиримата тартори на най-голямата агитка на ЦСКА - врачанската. По това време единствена конкуренция по масовост и организация ни бе пловдивската. Да пловдивската, колкото и да му се струва невероятно на някой. Мога да напиша томове по темата с разкази и случки. Имахме си дори поп. Талисмънът Поп Иванчо. Сетете се за екранния отец Нафарфорий. Нашият сякаш му е прототип.

Преди мача с Атлетико през 98-а рано сутринта пристигнаха момчета с много знамена и отидох да им помогна да ги поставим по пистата и трибуната, с разрешението на делегата и полицията. Бяха моите врачани. Още се помни Сектор "Г" от този мач. Даже и испанците помнят много добре. И Хесус Паредес го потвърди в интервю.

Именно заради тези момчета със знамената вярвам, че Любо ще успее.
Искам Любо да успее. Той е побеждавал, но е бил бит до припадък в живота. А всички пълководци дават по няколко небити за един бит. На Любо не бива да му пука какво се случва наоколо. Имам причини да твърдя, че ще има изключителна подкрепа. Той може да стане генерал на "армейците". Любо го заслужава! И ЦСКА го заслужава! Защото е повече от четири букви. Това е любов до гроб!