Не остава ден да не занимавам мисълта си с ЦСКА. Няма как. За някои е начин на живот, за други -живот отдавна преминал във фаза на нелечима лудост.
Но пък неостаряващата и много устойчива откачалка в мен не спира да мечтае. Доколкото не съм от вчера в света на философията, то си казвам, че ще бъде много нещастно, ако не успявам да уловя границата и да превърна мечтата си в илюзия (б.м. - или алюзия, както е по-правилно). Ако допуснем всички мечтата ни да стане илюзия.
В такава една фаза, преди две вечери, попаднах на "Последният път". Една висококласна лента, отпреди 10 години, на знаменития Майкъл Калео, с любими актьори, като Майкъл Кийтън и Амбър Валета. Дори Брендън Фрейзър. Донякъде. Сякаш нещо, като обратната страна в огледалото на "Уолстрийт", с по-малък мащаб и без блясъка на Чарли Шийн и Дарил Хана там.
Не, не. Сценарият на Майкъл Калео не търси това. Той води с невероятна лекота и точни пасове към развръзката. Овладяването на една компания със силни брокери, но със специфични слаби флангове. С мощната философия на героя на Майкъл Лърнър, който препраща към спомен от едно сафари в Зимбабве.
Там той научил, че слон изяжда по тон зелена маса на ден. И за да не опустеят земите, се налага да се убиват слоновете. Но местните рейнджъри не правели кървава баня. Те убивали лидерите на стадото. А стадото само изпадало в хаос, дезориентация и смъртоносно недохранване. Умирало.
И решил да удари лидерите на конкурентите. Техните слабости. Пари, комар, коли, жени...Загуби, рязък спад в акциите на компанията, отчаяни и уволнени брокери, овладяване на безценица...
Някога, в моето село, имаше много голяма бръснарница и почти толкова голям фризьорски салон за жените. Бръснарите бяха нормално 5-6, а мъжете сутрин минаваха на път за работа да ги избръснат. Тази специфична местна агенция знаеше всичко, а най-първият "репортер" сред колегите на Фигаро беше чичо Боци. Всичко, което сте чели от Вазов за хаджи Ахил го умножете на квадрат. Живак, веселяк, пъргав ум. И аз се подстригвах при него. В бръснарницата имаше и няколко шах-маси, та постоянно се играеше и великата игра там.
Един ден, отпред спря Кадилак. Огромен черен Кадилак. Такова нещо никой от нас не бе виждал. Селчовци с чист ген, все пак. От него слезе тежко наш съселянин. Дълги години дипломат. По онова време, от наше село имаше доста дипломати по света. И си купил човекът, със спестеното, тази изумителна машина. До тогава не бях виждал повече от старата "Волга" на живо.
Влезе той, а чичо Боци го приветства. Бяха почти връстници. Прегърнаха се, разприказваха се, а човекът седна за подстрижка и бръснене. Спомняха си техни си неща. От времената, когато не сме били родени.
- И колко гори таа пущина бе, Ванко (б.м. - името е променено)? - попита чичо Боци, докато замяташе за наточване бръснач по каиша на стола.
- Различно, Боци - рече след известно мълчание големецът. Стига и до 27 литра на сто...
- Много бе, Ванко!? Я с моа Москвич повече от 7-8 го не докарвам - възкликна с диалектна почуда бръснарят.
Човекът помълча минутка, а ние бяхме зяпнали към него в очакване. Спряхме да играем от момента, в който черното чудо спря на паважа отпред. И каза нещо, което запомних за цял живот.
- Боци, лъв трева не пасе, братко!
И се подсмихна многозначително.
Та си мислех за ЦСКА. За нашето. Това, което учредихме на 19 юли.
Много хора през есента пресмятаха колко зелена маса изяжда един слон.
От мен да знаете - лъв трева не пасе!
И пазете лидерите! На стадото. Иначе иде глад. Смъртоносен глад.
На Нова година ще вдигна наздравица за това!
Само ЦСКА!
