И доброто може да ухапе "кучето" футбол

Студентите по журналистика още в първия семестър изучават класическия пример - "Ако куче захапе човек, нищо ново под Слънцето, но ако човек захапе куче, това е първа страница!". Една метафора за сложния механизъм на взаимодействие между осигуряващите информацията и нейните потребители. Принцип, каращ не един и двама репортери да се завират под чаршафите на звездите, папараците да рискуват живота си, но да дадат на публиката зрелището. За хляба те ще мислят сами.

В първия си коментар за Проспорт.бг говорих
за българския телевизионен проект с непознати за нашия делник финансови хоризонти. И тогава казах, че това е отличен знак и че най-накрая се събраха разбиращите материята, които да дадат на зрителя възможност да гледа най-популярното и най-обичаното риалити в България - футбола.

Изразих надежда, но не предвидих бързия и така дълго чакан ефект за самата игра.

В спортно-технически план играчите започнаха да
отчитат, че не играят само пред люпещите семки около 1000 души на трибуните. Телевизионният пренос ги изпраща в домовете на стотици хиляди и сякаш взеха да се "стягат" и от кръг на кръг да дават все по-добри сигнали. Да играят футбол. Глезльовците от треньорските щабове в началото мъчително, сега безропотно застават пред камерите и щат не щат дават обяснения и за добро и лошо. Спряха да важничат и да задават в ефир въпроси на репортерите от рода: "Абе ти разбор ли ми правиш?". Други пък вече отнесоха санкции, заради лошите условия по стадионите, а оттам и трудностите в работата на осигуряващите екипи. Така и трябва да бъде.

Цяла есен се чуваха упреци, че преките излъчвания
са отнели от публиката на стадионите. Сякаш преди това тя протриваше подметки да гледа един лош футболен театър.

За да дойде пролетния дял от първенството. Няма никакво съмнеие, че гледаме вече далеч по-сериозен футбол. И все повече си струва да го гледаме. Ако феновете на ЦСКА например през есента вдигаха на всеки мач плакат с еротични намеци към телевизионните зрители, то сега "Армията" започна да се пълни. От мач на мач. Още по-приятно е да се гледа винаги пълния стадион "Тича" например. Усеща се приятен привкус на футболна пробуда, позитивни знаци, оптимизъм.

Много резултати будят тревога, защото българският
футбол е раждал комбинации, сложни дори за претендента за световната корона в шахмата Веско Топалов. Съмнения винаги ще има. Но когато зрителят може да види, то невинаги съмненията имат здрав смисъл. Играчите сякаш излязоха от летаргията. Въпреки неплатените заплати, премии. Въпреки мъките по някои неподготвени терени.

Ако винаги препълненият някога стадион в квартал "Лазур" в Бургас бе посетен миналата седмица от 800 човека, то след победата на Черноморец над Литекс съм убеден, че следващия път ще бъдат в пъти повече. Бургазлии не просто победиха, те изиграха едно от най-красивите полувремена в шампионата срещу носителите на Купата. А стотици хиляди го видяха.

Това пробуждане ще даде нова възможност и на търговските отдели да си поемат въздух. Защото всяка агитка ще става все по-претенциозна и ще настоява да притежава всички отличителни знаци на любимия клуб. Индустрията се размърдва. Индустрията футбол. А това е нова надежда за ново българско самочувствие.

Съдиите, които по правило в общата психология са "айдуци"
също имат съвсем различен образ. Трябва много да те е ядосала жена ти да не видиш, че и те се концентрират да си свършат работата. Колкото и да ги тормозим след всеки кръг и да си измиваме ръцете само с тях. Защото пак телевизиите ни дават възможност да видим, че те все по-рядко грешат, противно на собствените ни люти емоции. След родилия словесни сблъсъци мач между ЦСКА и Славия в неформален разговор наставникът на "белите" Стевица Кузмановски изрази мнение, че всъщност България разполага с отлични съдии и ако не са подложени на типичния за Балканите натиск, то те ще грешат много по-малко. Едно разумно и с добър тон послание, което си струва да се чуе. При това изразено, след мач, в който по правило човекът следва да е присвил вежди и да цитира дядо Славейков с "Не пей ми се, не смей ми се" и да продължи по ботевски "...от днес вече ще блея?".

Поздравих лично Валентин Михов, ще го направя
и публично. Вероятно широката публика не се вглежда чак толкова в детайлите, но няма ангажиран с играта човек, който би подминал един много красив и приятен факт. От скоро не просто Вальо и неговият екип, а чрез него и България разполата с мегамодерна цифрова система за  реклама. 140 метра се покриват от едни високотехнологични и управлявани с вещина пана, предлагащи световна по своето качество площ за реклама. Сега бизнесът е наред. Знам колко време отне реализирането на този проект. Дори и аз се включих преди година уж намерил точните инвеститори. Защото това е система, която изисква голям първоначален разход и немалък за техническа и екипна поддръжка.

Малцина знаят, че доскоро при големите мачове в евротурнирите пристигаха огромни групи от експерти чак от Холандия да проучат терена, системата на електрозахранване, неговата товароносимост, условията за управляващите екипи. Огромна логистика от тежки камиони и обслужващ персонал. България вече има своите 140 метра за 21 век. Те не биха били възможни, ако не бе стартиран амбициозния телевизионен проект.

За мен не е болезнено да кажа и много добри думи
 за хората от трите телевизии, които се грижат да стане шоуто истиско и негово величество зрителят да бъде доволен. Забележки винаги могат да се правят. Но там работят интелигентни хора и съм убеден, че ще усъвършенстват и студията, и идеите.

Отимист съм, че публиката ще се върне на трибуните. Много вече го правят. Оптимист съм, че все повече хора ще имат своя театър на мечтите и ще отидат да подкрепят любимците си на живо. Не само феновете на флагманите ЦСКА и Левски. Но и другите. Те обичат не само своя отбор, но и своя град. Те трябва да покажат тази любов на България. Тогава и на играчите няма да им е все едно. Защото ще си дадат сметка, че ще излязат по улиците, че ще влязат в бакалията. А хората обичат победителите. Добрите войници, които не се плашат да влязат в битка за своите и своето име.

С носталгия към младостта си ще кажа - аз помня, че някога беше така. А сега вярвам, че и ние тук, в България, можем!