На днешния ден през 1909 година е роден е Йосиф Лалев Петров - български поет дисидент. Родом е от с. Чирен, Врачанско.
Първите му стихотворения срещу насилието са от 30-те години: "Април 1925", "Тъжовна пролет", "Дни", "Селска орис" и др. Член и деец е на БЗНС от 1933 г. Работи като учител в София и Бяла Слатина (1937-1942 г.).
Стипендиант е в Германия (1942-1943 г.). Директор е на Занаятчийското училище във Враца (1943-1945 г.). Чиновник е в Министерството на земеделието (1945-1948 г.).
След унгарските събития (1956 г.) е въдворен на остров Персин край Белене (престоява до 1959 г.). Почетен председател е на VII Велико НС (1990 г.).
През 1990 г. излиза книгата му "Вик от каторгата". Други съчинения: "Родна земя. Стихове" (1939 г.), "Под развети знамена. Стихове" (1944 г.), "Селски и войнишки хуморески" (1945 г.), "Босилкова китка. Народни мотиви" (1946 г.), "Оранжева земя. Стихове" (1947 г.), "Чорапът се разплита. Комедия" (1948 г.). Умира през октомври 2004 г.
Предлагаме едно от последните интервюта на големия джентълмен пред Людмила Първанова за в."Стандарт" през 2002 година.
Йосиф Петров: Боже, как ми се живее
Йосиф Петров сам отваря вратата, търси ръката ми и галантно допира устните си до нея. От няколко години е напълно незрящ. Знае си къде е лъжицата, печката, коя е тенджерката за чорбичка и сам си готви. Казва, че обича бъркани яйца с кашкавал и зехтин - той помагал на дълголетието. А като сготви, сяда с чаша винце с половин лъжичка мед - така ставало като мелнишко. Пуска вътре един аспирин. Това го поддържало млад.
- Г-н Петров, май напоследък много-много не ви викат на сбирки?
- Аз съм демократ. Аз съм против тоталитаризма изобщо, било то червен или кафяв. Против всичко, което е насилие. А сега си е пак тоталитарно време. Тоталитарно, коварно и продължава. Рухна само стопанската система, но тоталитарният дух остана. А той няма тегловност, цвят, големина и форма. Това е състояние. Тоталитарният дух е злина. Тези, които го носят, не желаят да идем в Европа и това сега не е демокрация, а дивокрация. Има цензура по-лоша от преди.
- Бяхте депутат във Великото народно събрание. Мъчи ли ви носталгия?
- Не, аз и тогава не бях доволен. Мен тия работи ме отвращават. На лагера в о. Персин край Белене бях без съд и присъда - години каторжен труд. А сега пак без съд и присъда квартируваме при сиромашията. И така може да изкараме един век, защото комунизмът ни научи така. Нашият народ е сбъркан, объркан и побъркан.
Сега с литературния критик от Пловдив Марин Кадиев сме решили да извадим всичките ми стихотворения със социално-граждански мотиви в едно томче. Той ще направи предговор, в който ще обясни каква е тази книга. Ще има сатира, ирония, шеги, но все свързани с нередните обществени работи. Ще я издам, за да остане като художествен документ за една епоха. Трябва да отречем всички мръсотии и лъжи. Има ли един осъден милионер досега? А кой прави да няма? Този, който има интерес да е объркана държавата, че да може да се извърши грабежът, наречен приватизация. Половин век комунизъм имаше само заплата и пенсийка, нямаше натрупани пари. Как може сега един да купи хотел за 6 млн. на Златни пясъци?
- Освен политическите стихотворения творите ли още и любовна лирика?
- Това са социално-граждански мотиви, не са политика. Политиката е мръсна работа и е лъжовна, а моята поезия е само истина. Имам за природата, любовни. Имам и цинични, много ме карат приятели на маса да ги казвам. Моят живот е доста тъжен. През бомбардировката във Враца 1944 г. загубих двете си деца - момиченца на 5 и на 3 г. Майка им беше първата ми ученическа любов, но след смъртта им охладняхме един към друг и се разведохме. На стълбите на съда се прегърнахме и, плачейки, си тръгнахме. След това имам друг брак. Гинка беше 16 г. по-млада от мен и си отиде от този свят преди 13 лета. Беше на 63. С нея имаме една дъщеря, а тя ме радва с четири внучета. Имам едно стихотворение. Пиша за тъжния си живот и накрая казвам: "Всемогъщи Боже, искам да живея\ давам ти богатство, злато, звонк, имот,\ остави ми, мили Боже само нея,\ само нея - глътчицата кислород!"
- Не можете да четете вестници, как научавате новите неща?
- Само от радиото и от разговори с приятели. Имам усет, като засека два-три факта, и ми става ясно. Много неща не се пишат, но аз ги усещам, защото живея в тях. Имам отношение към обществените работи от юношески години до днес и продължавам. Сега от няколко месеца не мога да извървя и сто метра, боли ме десният крак. Затова събирам приятелите си тук.
- С какво ги черпите?
- Сега, като започна студът, та до март пием греяна ракийка.
- А къде ще празнувате Коледа и Нова година?
- Ей тука. Сам. Разговарям с Бога в тия години и тия нощи. И се чувствам добре сам. Аз живея интензивно сам - и със спомени, и с настоящото, и с размисъл.
- В какво ви е надеждата?
- В историята. Имам и такова стихотворение. То дава обяснение за ония 45 и тия 15, общо 60 години и започва така:
"Загледан в бъднините ни порозовели/ и звездно озарен и запленен от тях,/ дочувам гласове на люде застарели,/ съсипани от Юдин срам и Кайнов грях" А накрая завършва така: "Червеният терор и чумата кафява/ прокълнати отдавна в гроб единен спят,/ човечеството милиардно поумнява/ и става все по-мъдър и добър светът"
Какъв оптимизъм, а? Светът отива към добро, той няма да загине. Аз долавям тези неща.
- Кога ги измисляте тия хубости, как ги записвате?
- Нощно време ми хрумват. Имам си касетофонче. На него записвам. После чистя думи и изрази. Така казвам и на младите: не бързай, поправяй, живей с него и накрая, като ти хареса всичко, запиши го. Даже по телефона диктувам на дъщеря ми и тя ги вкарва в компютъра. И продължавам. И съм изумен приятно, защото никога не съм мислил, че ще живея до 94 години - навършвам ги на 14 май. Мислех си, че на 60 ще умра. На 70 пак ми се размина. На 80 животът взе да ми харесва още повече. А като навърших 90, се отказах да мра.
