Африканец ми падна в кафето, във Велс

Преди доста години в списание "Уърлд сокър" автор, чието име не помня, беше задал въпрос и си беше отговорил. Въпросът: Какво е почивката между двете полувремена на един мач? Отговорът: Това е времето, в което осъзнаваш колко е скучен светът без футбол.

През изминалата седмица много се смяхме. И светът се смя. От два дни мои колеги и поотделно мои приятели, се заплашват да се срещнат в съда. Безспорно е нарушен Моралният кодекс на агентите. Стана ясно, че в коловоза на събитията около Рубин е влязла и ГДБОП. Започна да става сериозно. И дори да не е скучно, не е смешно. Не е като шегичката: Не било Рубин, а Розова долина. Не било Казан, а Казанлък! ("Господари на ефира").

Затова реших да ви предложа да се посмеете за моя сметка.
Защото съпътстващата работа във футбола не е само игралното поле и 22-ата на терена. Твърде често се случват и тъжни и весели случки. Понякога тънеш в глупост я от лакомия, я от незнание, я от амбиция, от какво ли не. И на мен ми се е случвало.

Всички знаете Удоджи. Но не всички знаете каква щуротия сторих през 2003-та, за да се окаже в България с още 17 негови сънародници от Нигерия (ако не се лъжа в бройката). И още по-малко знаете какви патила бяха, та ми държат влага и до днес. Мошениците никога не дремят.

Та през 2003 година запретнахме ръкави да организираме първия турнир
"Алиот къп - Морски звезди". Звъни ми моят приятел Ники Дяков, брат на бившия играч на Добруджа, ЦСКА и националния отбор Илия Дяков и ми поставя задача: "Бат'Петьо, ако не помегнеш да направим турнира международен, не те признавам за приятел!".

Аз бях има-няма на една година лицензиран Агент. Хайде румънците от Констанца не бяха проблем. Украинци все ще намерим някакви(те са много точни и идват до днес). Но така ме прихвана амбицията, че реших и на цвят да го докарам. Тъкмо някакви от Нигерия търсеха турнир.

Нигерия е флагман на мошениците по земното кълбо и неслучайно е рискова
страна в списъците на всички външни министерства на планетата. Според един доклад на руското външно министерство от онова време, всеки пети африканец е нигериец по официални данни. Но най-вероятно е всеки трети, защото никой не знае със сигурност какво е положението в джунглите.

Но си помислих, че като ги огранича във възрастта, ще огранича и възможността от нежелано дългосрочно оставане в България. Амбицията ме беше покорила, а и се направих на много отворен.

Най-напред звъннах в нашето консулство в Лагос (столица е Абуджа). Говорих с покойния вече Николай Бочуков, тогава консул там и поисках съвет. Той беше много благ човек и взе, че се ентусиазира. Разбрахме се аз да работя на място, а той човек по човек да ги проверява да не направим беля.

Отидох и в "Дирекция консулски отношения" в Министерството на външните работи. Купих страхотен букет за секретарката, за да я спечеля и да не ме върне. Директорът, наш известен дипломат, също ми прихвана идеята. Сам той футболен запалянко извика сътрудниците си и им нареди да работим по тази задача позитивно.

Изглежда сътрудниците единствени мислеха с главите си, но тогава не приемах нещата така.
Този който пряко отговаряше за обезпечаването на положителния отговор при проучванията на нигерийците(напомням, че те бяха под 18 години) се покри. В един момент от офиса му ми казаха, че бил заминал в продължителна командировка в Азия. Да, но аз не съм расъл в дантели и не съм правен в епруветка. Звъннах на жената, на която подарих букет и я попитах дали днес човекът е минавал през директора, че постоянно се разминаваме. И тя ми каза, че току-що е излязъл от кабинета. Оказа се, че неговата Азия е до зала "Универсиада".

Представа нямате колко полудях. Буквално се разхождах по "листата на черешата".
Обадих се на директора на Дирекцията и му обясних, че ако този младок не ми се обади до час и не ми се извини, ще напиша писмо до ФИФА и ще информирам, че моята собствена страна дискриминира млади и невинни състезатели, че поставя расистки критерии и все от този род щуротии.

В интерес на истината, въпросният сътрудник ми се обади само след две-три минути много притеснен и се разбрахме да не ми върти номера, а да си помагаме. Ники Бочуков в Лагос също пресяваше.

И вече уж всичко беше наред, визите дадени, пътуването планирано, самолетните билети купени, когато получих електронно писмо от нигериец, представящ се от Цюрих, с което ме информира, че водачът Ебеле Нваоби е известен трафикант и групата няма да се върне обратно. В пъвия момент си помислих, че този явно не е взел виза и сега върти някакви номера. След това обаче взе да ме хваща безпокойство. Аз дори и в резерва съм си български офицер и не мога да си представя, че съзнателно ще стана трафикант.

Тогава направих два хода. Първо поисках незабавен превод на 50 процента от сумата за пребиваване в България авансово. Вторият ми ход се оказа може би най-далновиден. Написах официално писмо до Гранична полиция и ги информирах за страховете си, за електронното писмо и т.н. Направихме среща и на нея планирахме координация от тяхното кацане до тяхното евентуално заминаване. Те вече имаха визи и нямахме основание да ги върнем.

Аз им прибрах в присъствието на офицери от Гранична полиция и втората част
от парите за турнира още на летището и се успокоих, че поне това сме свършили.

Те се държаха отлично. Играха отлично. Стигнаха финал със Славия при родени 1987 година, където загубиха, нищо, че в мача на откриването победиха точно Славия с 2:0.

На мен ми се изправи косата още на втория ден, когато разбрах, че са с фиксирани дати за връщане, но едва след месец. А турнирът беше за 5 дни. Извадиха ми някакви сгазени долари по един и като гледах за повече от 6-7 лева на ден не стигаха. Свързах се с приятел в София, който беше управител на едно ужасно общежитие и той се съгласи да ги приеме и да ги храни дори с нещо за тези пари.

Тръгнах към София веднага след финала, за да уредя въпроса, а те трябваше да пристигнат следващия ден от Кранево. Да, ама не. Взеха да се крият. Тогава се свързах веднага с колегите (имам предвид от Гранична полиция,) от Варна и ги предупредих. Те ги локализираха бързо, но имаха визи и нямаха никакво основание да ги притискат, а и полетът им след месец... Една хотелиерка реши да се прави на Агент и си прибра 6-7 да си ги тренира на близката ливада, защото се познавала с някои босове и щяла пари да направи. А имаше добри играчи.

Аз излязох от всичко и се отказах да се занимавам повече тях. Бях ги поканил на турнир, а той свърши. Единствено помагах на един Окези в Добрич, но за нещастие на него му счупиха много тежко крака. Сега чувам, че учел туризъм и се справял добре. Вярвам, защото Окези чуруликаше български само след три месеца.

Междувременно в началото на есента научих, че наистина този Нваоби
и още двама си тръгнали, а другите 18 останали в България. Много ми докривя. Този келеш се опита по-късно да установи контакт с мен на два-три пъти, но му обясних ясно, че ако до края на живота си го срещна някъде, собственоръчно ще му прекърша хилавия врат.

Аз не знаех, че всичко едва започва. През зимата шофирах зад един автобус в Овча купел (наблизо се намира популярно наричания бежански център). И както си карах кротко, от малкото прозорче на икаруса се подаде една рошава глава и взе да ми маха. Изстинах. Беше един от онези. Той игра след време в Своге и го клаха пред "Червило" в столицата.

По-късно научих, че хотелиерката, като разбрала на какво се е натресла, директно ги е изпратила към София да се предават в центъра. Те като изобретателна семка се свързали с известния в нашите среди нигериец, женен за българка, доктор Юджи. Той ми звъни и ме кани в офиса си на среща. Беше един студ, а той квартален координатор на ДПС и му дали един помещения, сякаш ще прави евангелистка църква. Влизам вътре и гледам поне 7-8 "звезди" и ме срещат, ако щете вярвайте, с "тате". Викам: "А-а, не! Чао!" Юджи се напъна нещо да ми говори за расизма та се наложи да го надуя набързо, като плондер на стара топка.

След това тези се настаниха тук-там, като най-много отидоха в Сандански. Чу се, че някои от тях успели да минат през някакъв канал в Гърция. Даже четох за някакво задържане на вратаря Юсуф и още няколко. В общи линии за мен вече си беше - без едното влязло, през другото излязло.

През лятото на 2004-та обаче дойде кулминацията на моите патила от собствената ми глупост.

В една прекрасна юлска утрин пиех кафе, заедно със съпругата си на брега на река Траун край горноавстрийския град Велс (на около 50 км от германската граница при Пасау). Представа нямате колко беше красиво. Дървена тераса навътре в реката, спокоен ромон на водата и чаша ароматно сутрешно кафе. Почти, като в лъскава реклама. Говорим си с жена ми. Барманът, къде от любопитство, къде от гражданска полицейска съвест ни подпитва какви сме, що сме.

И докато се наслаждаваме на идилията съзирам недалеч чернокож, облечен в анцунг да кара велосипед и да се приближава по алеята. "Тоя е от ония нигерийци", казвам стъписан на жена ми. Тя ме укорява, че съм изпаднал в параноя и във всеки чернокож ми се привиждат караконджули, но...

Следва едно: "Коуч, хау ар ю?" (б.а. - Тренер, как сте?). Е, шашардисах се. А и не съм треньор. Само дето не паднах в реката. Този образ успял да стигне дотам, намерил си някакво местно аматьорско отборче. Хората го облекли и му дали дори...служебно колело. Съвършено доволен от живота.

Констатирам пред жена ми, че вече не само на България, но и на цяла Европа съм осигурил африканци. Не знам защо, но точно в този момент си помислих, че само турците и този са стигнали до Велс. Защото именно край този австрийски град те са спрени окончателно от полския граф Ян III Собиески (не говоря за едноименната водка), след което в една местна църква, в която има служби и до днес, е обявена победата.


Последният "гвоздей" ми заби един чернокож дребосък на "Армията" миналата година,
женен повече от 10 години за българка. Отивам на стадиона и виждам познат треньор да си говори с въпросната особа и поздравявам. Моят познат ни запознава и онзи още не ми пуснал ръката се хили насреща: "А-а, значи ти си онзи глупак!". Аз реагирах веднага: "Ти кой си бе мушморок, та ще ми говориш с такова неуважение. Ей, сега те сгази влака!" А дребосъка ми връща: "Чакай сега да те питам и после прави каквото искаш: "Ти колко взе от тях да дойдат? Знам много добре какво си направил, защото знам, че са си платили турнира. А знаеш ли колко им е взел онзи Ебеле? По 25 000 долара на човек. Ей, там всеки е мошеник, какво си мислиш ти? Ако мислиш, че не си глупак, сега ме удари..." Не го ударих. Само дето и дълго не можах да проговоря. Не знам дали им е взел по 25 000. Нали всички са мошеници. Може пък този да лъже. На мен вече ми е все едно. Не съм расист, но не работя с африканци оттогава.

Не знам колко ви е било смешно. Но от опит знам, че чуждата глупост е смешна. Така всеки бяга от своята и е щастлив.

Разказах тази случка (б.а.- а има за разказване толкова много други), за да припомня, че никой не е застрахован от неловки ситуации. Но си мисля, че колкото по-високо си изкачил стълбата на управление, толкова повече следва да внимаваш за насрещните течения. Защото е смешно - не било Казан, а Казанлък... Но това е озъбен смях.